Принц с часовников механизъм

Не бе сигурна дали бе изненадана или разстроена, или просто съдържанието на писмото я накара да се почувства ужасно изморена. Да се опитваш да откриеш Мортмейн бе все едно да протегнеш ръка да смачкаш паяк и да осъзнаеш, че си безнадеждно омотан в лепкавите нишки на паяжината му. И после Уил — мразеше да говори за това с него. Гледаше към огъня с невиждащи очи. Понякога си мислеше, че Уил й е изпратен от Ангела като изпитание за търпението й. Беше рязък, езикът му бе като камшик и отговаряше на всеки неин опит да му засвидетелства любовта и благоразположението си с озлобление или презрение. Дори и сега, когато го погледнеше, виждаше момчето, което бе, когато бе на дванайсет — сгушено в ъгъла на стаята й, запушило с ръце ушите си, за да не чува как родителите му го викат по име от стъпалата долу, умолявайки го да излезе и да се върне при тях. Бе коленичила до него, когато семейство Херондейл си бяха отишли. Спомняше си как Уил бе вдигнал лице към нея, малко, бяло и решително, с онези негови сини очи и тъмни мигли; бе красив като момиче, слабичък и крехък, преди да се хвърли така стремглаво в обучението си на ловец на сенки, че за две години от тази крехкост не остана и следа, а той се покри с мускули, белези и знаци. Бе взела ръката му и той я бе оставил в нейната, сякаш бе някакво мъртво нещо. Хапеше долната си устна, но изобщо не усещаше и кръвта му течеше по брадичката му и капеше върху ризата му. Шарлот, ще ми кажеш, нали? Ще ми кажеш, ако нещо им се случи?

Не мога, Уил.

Познавам Закона. Искам само да знам дали са живи — умоляваха я очите му. — Шарлот, моля те...

— Шарлот?

Тя вдигна поглед от камината. На вратата на стаята бе застанал Джем. Шарлот, все още наполовина впримчена в мрежата на миналото, премигна към него. Когато за първи път пристигна от Шанхай, косата и очите му бяха черни като мастило. С времето бяха започнали да посребряват, подобно на мед, която се окислява и позеленява, когато лекарствата започнаха да преминават през тялото му и да оставят своя отпечатък, променяйки го и убивайки го бавно.

— Джеймс — каза тя. — Късно е, нали?

— Единайсет часа е — бе навел глава встрани, изучавайки я. —

Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш си загубила душевния си покой.

— Не, аз само... — махна тя неопределено с ръка. — Всичко е заради това с Мортмейн.

— Искам да те попитам нещо — каза той, влизайки в стаята и снижавайки глас. — Свързано е с него в известна степен. Днес, по време на тренировката. Гейбриъл каза нещо.

— Били сте там?

Той поклати глава.

— Софи ми каза. Тя не обича да разнася клюки, но бе притеснена и не мога да я виня. Гейбриъл твърдял, че чичо му се самоубил и след това майка му умряла от мъка, заради. е добре, заради баща ти.

— Баща ми ли? — смутено рече Шарлот.

— Чичото на Гейбриъл, Сайлас, нарушил Закона, баща ти разбрал за това и се обърнал към Клейва. Чичото се самоубил от срам, а госпожа Лайтууд умряла от мъка. Според Гейбриъл „Феърчайлд не се интересуват от нищо друго, освен от себе си и от Закона.”

— И ми казваш това, защото...?

— .се чудех дали е вярно — каза Джем. — Ако е вярно, може би трябва да говориш с Консула и да му кажеш, че мотивът на Бенедикт да иска Института е отмъщение, а не безкористното му желание да го види ръководен по-добре.

— Не е вярно. Не би могло да е — поклати глава Шарлот. — Сайлас Лайтууд се самоуби, защото бе влюбен в своя парабатай. Клейвът научи за това от предсмъртната бележка на Сайлас, а не от баща ми. Всъщност бащата на Сайлъс помоли баща ми да ми помогне в написването на надгробното слово на Сайлас. Щеше ли да го направи, ако обвиняваше баща ми за смъртта на сина си?

Очите на Джем потъмняха.

— Това е много интересно.

— Мислиш ли, че Гейбриъл просто се е държал противно. Или мислиш, че баща му го е излъгал, за да.

Шарлот отново не довърши изречението си. Внезапно Джем се преви, сякаш го бяха ударили с юмрук в стомаха, и се закашля толкова силно, че слабите му рамене потреперваха. Червени капки кръв изпръскаха ръкавите на якето му, когато той вдигна ръка, за да я сложи върху лицето си.

— Джем — втурна се Шарлот към него с ръце, протегнати напред, но той се изправи и отстъпи назад, олюлявайки се и давайки знак с ръка, че иска да я държи на разстояние от себе си.

— Добре съм — каза той, дишайки тежко. — Нищо ми няма — повтори и изтри с ръкав кръвта от лицето си. — Моля те, Шарлот — добави той сломено, когато тя тръгна към него. — Недей.

Шарлот се спря със свито сърце.

— Това нищо ли е?

— Нищо ми няма, знаеш го — той свали ръка, кръвта върху ръкава му бе като обвинение, и й изпрати възможно най-сладката усмивка. — Скъпа Шарлот — каза. — Винаги си била като по-голяма сестра за мен, такава, за каквато винаги съм см мечтал. Знаеш това, нали?