Принц с часовников механизъм

Коридорът бе осветен от слаба магическа светлина; бе стигнал до средата на първия, когато се спря. Знаеше, че стаята на Теса е тук, срещу тази на Джем. И там, пред нейната врата, бе застанал Джем, въпреки че "застанал" едва ли бе най-точната дума. Той ходеше напред-назад,

"протривайки пътечка върху килима”, както би казала Шарлот.

— Джеймс — каза Уил, по-скоро учуден.

Джем вдигна рязко глава и мигновено се отдръпна от вратата на Теса, отстъпвайки към своята. На лицето му се изписа смущение.

— Предполагам не би трябвало да ме изненадва да те видя да се разхождаш по коридорите по което и да било време.

— И двамата знаем, че обратното не ми е в характера — каза Уил. — Защо си буден? Добре ли си?

Джем хвърли последен поглед към вратата на Теса и после се обърна към Уил.

— Исках да се извиня на Теса — каза той. — Мисля, че свиренето ми не я оставя да заспи. Къде беше? Пак ли на среща с шестопръстия Найджъл?

Уил се ухили, но на Джем не му бе до смях.

— Нося ти нещо. Да отидем в стаята ти. Не искам да прекарам цялата нощ, стоейки в коридора.

След минута колебание Джем сви рамене и отвори вратата на стаята си. Влезе вътре, а Уил го последва; Уил затвори вратата и я залости, а Джем се настани в едно кресло. Камината гореше, но в нея имаше само белезникава златисто-червена жарава. Той погледна към Уил.

— И какво е тов... — започна той, но се сви конвулсивно, застигнат от остра кашлица. Тя премина, преди Уил да успее да се помръдне или да каже нещо, но когато Джем се изправи и прокара ръка през устата си, върху нея имаше кръв. Той я погледна с безразличие.

На Уил му причерня. Приближи се до своя парабатай, подавайки му една носна кърпичка, която Джем взе, а след това и сребърния прах, който бе купил в Уайтчапъл.

— Ето — каза той с неудобство. Не бе изпитвал неудобство в присъствието на Джем през изминалите пет години, а сега изпита. — Ходих до Уайтчапъл и ти донесох това.

Джем, който чистеше кръвта от ръката си с кърпичката, взе пакетчето и погледна къмуин фена.

— Имам достатъчно — каза той. — Поне за още един месец. — След това вдигна поглед, в който проблесна нещо. — Или може би Теса ти е казала.

— Какво да ми е казала?

— Нищо. Разсипах част от праха онзи ден. Но успях да спася повечето — Джем сложи пакетчето върху масичката пред себе си. — Нямам нужда от този.

Уил седна върху дървения сандък в долната част на леглото на Джем. Мразеше да сяда там — краката му бяха толкова дълги, че винаги се чувстваше като възрастен, който се опитва да се намести зад ученически чин — но искаше очите му да са на едно ниво с тези на Джем.

— Хората на Мортмейн изкупуват запасите от уин фен в Ийст Енд — каза той. Убедих се в това. Ако го свършиш, а той е единственият, който го предлага...

— Можем да се окажем в негова власт — каза Джем. — Освен това, разбира се, не искаш да ме оставиш да умра, което би било най -разумното, всъщност.

— Разбира се, че не искам — остро му отвърна Уил. — Ти си ми кръвен брат. Заклел съм се да не допусна да ти се случи нещо.

— Ако оставим настрана клетвите — каза Джем — и демонстрацията на сила, какво общо има всичко това с мен?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Чудех се дали си способен да изпълниш страстното желание на някого да се отърве от страданията си.

Уил се олюля назад, сякаш Джем го бе блъснал.

— Аз.

Преглътна, търсейки точните думи. Толкова отдавна не му се бе налагало да търси думите, с които да поиска прошка, а не да си навлича омраза; от времето, когато не бе необходимо да се представя в отвратителна светлина, че се изненада от тревогата, която го обхвана, дали би могъл да се справи със задачата.

— Говорих с Теса днес — каза той най-после, без да забележи, че Джем пребледня още повече. — Разговорът с нея ми помогна да разбера, че това, което направих миналата нощ, е непростимо. Въпреки това се надявам да ми простиш. — додаде бързо Уил. — В името ма Ангела, не съм добър е това.

Джем повдигна едната си вежда.

— За какво да ти простя?

— Отидох там, защото не можех да спра да мисля за семейството си и исках, необходимо ми бе, да спра да мисля — каза Уил. — Изобщо не си дадох сметка, че може да изглежда така, все едно се подигравам с болестта ти. Моля те за прошка, че не бях достатъчно тактичен — гласът му се снижи. — Всеки може да сгреши, Джем.

— Да — каза той. — Само дето ти грешиш по-често то повечето

хора.

— Аз.

— И нараняваш всички — каза Джек. — Всички, с които си свързан.

— Но не и теб — прошепна Уил. — Наранявам всички, но не и теб. Никога не съм искал да те нараня.

Джем скри лице в ръцете си.

— Уил.

— Ако не ми простиш — каза Уил, усещайки как в гласа му се прокрадва паника. — аз ще съм...

— Самотен? — Джем отпусна ръце, но този път се усмихваше горчиво. — И кой ще бъде виновен за това? — Той се облегна назад, полузатворените му очи бяха уморени. — Вече съм ти простил — каза той. — Щях да ти простя и ако не ми се беше извинил. Всъщност, не очаквах да го направиш. Предполагам, че това е влиянието на Теса.