Принц с часовников механизъм

Срещу нея стоеше фигура с качулка на главата. Първата й мисъл бе, че може да е някой от Мълчаливите братя, но техните одежди бяха с цвят на пергамент, а фигурата пред нея бе облечена в роба с цвят на сажди. Тя мълчаливо подаде поканата си.

Ръката, която взе поканата, бе облечена в ръкавица. Скритите под качулката очи разгледаха поканата. Теса стоеше изтръпнала. При нормални обстоятелства би било немислимо една млада дама да дойде на бал сама, това би предизвикало истински скандал. Но обстоятелствата не бяха нормални. Един глас изпод качулката изрече:

— Добре дошла, госпожице Лавлис.

Гласът бе стържещ, все едно някой търкаше кожа върху грапава, деряща повърхност. Усети иглички по гърба си и се зарадва, че не може да види лицето под качулката. Фигурата й върна поканата и отстъпи назад, канейки я с жест да влезе; тя я последва, опитвайки се да не се оглежда за Уил.

Поведоха я по тясна градинска пътечка покрай къщата. Паркът се простираше на голяма площ около сградата, сребристо-зелен на светлината на луната. Имаше кръгло декоративно езерце с мраморна пейка до него и ограда от жив плет, старателно подрязана, която се виеше по протежение на добре поддържаните пътечки. Пътечката, по която вървеше, водеше към висок и тесен вход отстрани на къщата. Върху вратата бе издълбан странен символ. Той сякаш се промени и се преобрази, когато Теса погледна към него. Почувства болка в очите и отмести погледа си, а закачуленият й спътник отвори вратата и отново с жест я покани да влезе.

Тя влезе в къщата и вратата се хлопна зад гърба й. Теса се обърна точно преди вратата да се затвори и успя да зърне лицето под качулката или поне така й се стори. Видя нещо, което много приличаше на грозд червени очи в центъра на тъмен овал, като очите на паяк. Затаи дъх, когато ключалката щракна и всичко наоколо потъна в тъмнина.

Пресегна се слепешката и когато напипа дръжката на вратата, наоколо се разля светлина. Теса стоеше в началото на дълго тясно стълбище, водещо нагоре. От двете страни на стълбището имаше факли, горящи със зеленикава, но не магическа светлина.

Най-горе на стълбището имаше врата. Върху нея бе нарисуван друг символ. Почувства сухота в устата си. Символът бе уроборос с две змии. Символът на клуб „Пандемониум”.

Изтръпна от страх. Символът извика в паметта й ужасни спомени: тъмната къща, Сестрите, които я измъчваха, принуждавайки я да се превъплъщава; предателството на Нат. Чудеше се какво бе казал Уил на латински, преди да изчезне. „Кураж”, най-вероятно, или нещо подобно. Помисли си за Джейн Еър, която хладнокръвно посреща яростта на господин Рочестър; за Катрин Ърншоу, която, нападната от свирепо куче, ”не изкрещя, не! — щеше да се презира за това”. И накрая си помисли за Бодицея, която, бе й казал Уил, е била „по-храбра от всеки мъж”.

Това е само бал, Теса,

каза си тя и хвана дръжката на вратата. Само празненство.

Никога досега не бе ходила на бал, разбира се. Имаше само бегла представа какво можеше да очаква, при това само от книгите. Героите в книгите на Джейн Остин бяха в непрекъснато очакване на някакъв бал или организираха бал и нерядко цялото село участваше в подготовката и провеждането му. В други книги, обаче, като ”Панаир на суетата", баловете бяха внушителният фон, върху който се разгръщаха сюжетът и фабулата. Знаеше, че на бала щеше да има гардеробна за дамите, където те можеха да оставят шаловете си, и друга гардеробна за мъжете, където те пък можеха да оставят шапките, палтата и бастуните си. Тя щеше да има картичка за танците, където желаещите да я поканят на танц джентълмени щяха да вписват имената си. Не трябваше да танцува повече от два танца подред с един и същ кавалер — това би било проява на лошо възпитание. Щеше да има огромна, великолепно украсена бална зала и бюфет, където щеше да има студени напитки, сандвичи, дребни сладки и кейк с ром и сладко...

Но не се оказа точно така. Когато вратата се затвори зад гърба й, Теса установи, че насреща й не се втурнаха слуги, за да я заведат до дамската гардеробна, да й предложат да вземат шала й или да й зашият някое паднало копче. Вместо това я блъсна вълна от шум, музика и светлина. Стоеше на входа на толкова огромна зала, че бе невероятно как се бе вместила в къщата на Лайтууд. Огромен кристален полилей се спускаше от тавана; чак след като се загледа в него, Теса установи, че той имаше формата на паяк с единайсет полюшващи се крачета, а върху всяко от тях бяха наредени множество големи свещи.