Принц с часовников механизъм

В гласа му се долавяше тревога. Теса почувства, че бе на косъм да направи гаф. Хвърли бърз поглед към залата — о, къде беше Уил? Какво й бе казал? Дори и да не ме виждаш, аз ще съм там. Никога не се бе притеснявала толкова.

Въздъхна дълбоко и вирна глава, имитирайки Джесамин.

— Да не би да ме вземаш за глупачка? Разбира се, че не. Ударих кльощавата й ръка с огледалото и тя я изтърва. Освен това, тя вероятно не умее да чете.

— Всъщност — отвърна Нат, видимо успокоен, — трябвало е да ти намерят прислужница, която да подхожда на една дама. Някоя, която да говори френски, да може да шие.

— Софи може да шие — автоматично отвърна Теса и й се прииска да си зашлеви шамар. — Сносно — коригира се тя и премигна към Нат. — Как върви при теб, откакто се видяхме за последен път? Не че имам и най-малката представа кога би могло да е това.

— Много добре. Магистърът продължава да ме покровителства и да ми оказва внимание.

— Той е мъдър — пое си въздух Теса. — Може да разпознае такова безценно съкровище, каквото си ти.

Нат леко докосна лицето й с ръка, облечена в ръкавица. Теса направи усилие да не се дръпне.

— И всичко това благодарение на теб, мое малко съкровище, безценен източник на информация — той я придърпа към себе си. — Виждам, че си облякла роклята, която те помолих да облечеш — прошепна той. — Копнеех да те видя в нея, след като ми описа как си я облякла на миналогодишния си коледен бал. Може ли да отбележа, че си ослепителна?

Теса усети как съдържанието на стомаха й се качва обратно в гърлото. Очите й отново се стрелнаха из залата. Успя да разпознае Гидеон Лайтууд, облечен във вечерен костюм, който стоеше вдървено до една от стените, сякаш бе прикован към нея. Само очите му се движеха, оглеждайки залата. Гейбриъл се разхождаше насам-натам с чаша пълна с нещо като лимонада, в очите му проблясваше любопитство. Видя го как отиде при едно от момичетата с дългите виолетови коси и започна да разговаря с него. Трудно ми е да повярвам, че момчетата не знаят какво замисля баща им,

помисли си тя, ядосано отмествайки поглед от Гейбриъл. И тогава видя Уил.

Беше се облегнал на стената срещу нея, между два празни стола.

Въпреки че носеше маска, тя усети, че очите му са взрени в нейните. Сякаш бе застанал толкова близо, че можеше да го докосне. Почти очакваше той да се забавлява със затрудненото положение, в което бе изпаднала, но на него не му бе забавно; изглеждаше напрегнат, вбесен и...

— Господи, ревнувам от всеки мъж, който те гледа — каза Нат. — Само аз трябва да те гледам.

Боже господи, помисли си Теса. Дали този начин на говорене наистина впечатлява повечето жени? Ако брат й дойдеше при нея и я попиташе какво мисли за тези бисери, би му казала открито, че прилича на пълен идиот. А може би само тя мислеше така, защото й бе брат. Толкова бе жалък. Информация, помисли си тя. Трябва да събера информация и след това да си тръгна, преди наистина да съм започнала да повръщам.

Тя се огледа за Уил, но той бе изчезнал, сякаш никога не бе бил там. Надяваше се все пак, че бе някъде наоколо и я гледаше, въпреки че не можеше да го види. Овладя се и каза:

— Наистина ли, Нат? Понякога си мисля, че ме цениш само заради информацията, която мога да ти дам.

Той се спря като закован и я дръпна извън кръга на танцуващите.

— Джеси! Как можа да си помислиш такова нещо? Знаеш, че те обожавам — той я погледна укорително и те започнаха се движат в такт с музиката. — Вярно е, че връзката ти с нефилимите от Института е безценна. Без теб никога нямаше да научим, че ще ходят в Йорк, например. Но си мислех, че разбираш, че като ми помагаш, ние градим бъдещето си. Когато стана дясната ръка на Магистъра, скъпа, представи си само какво ще съм в състояние да ти осигуря.

Теса се засмя нервно.

— Имаш право, Нат. Но понякога ме хваща страх. Какво ще стане, ако Шарлот разбере, че шпионирам за теб? Какво ще се случи с мен тогава?

Нат я завъртя ловко.

— О, нищо, скъпа; ти сама каза, че са страхливци — той погледна към залата и повдигна вежда. — Бенедикт пак започва със старите си номера — каза той. — Доста противно.

Теса се огледа и видя Бенедикт Лайтууд, който се бе излегнал в едно кадифено канапе, недалеч от оркестъра. Бе съблякъл фрака си, държеше чаша червено вино в едната си ръка, очите му бяха полупритворени. Върху гърдите му, забеляза с ужас Теса, се бе излегнала някаква жена, или най-малкото нещо, което изглеждаше като жена. Дългата й черна коса бе разпусната, носеше черна кадифена рокля с голямо деколте, а от очите й се подаваха главите на съскащи змии. Една

от тях протегна дългия си език и облиза бузата на Бенедикт Лайтууд.

— Това е демон — пое си дълбоко дъх Теса, забравяйки за момент да се прави на Джесамин. — Нали?

За нейна радост Нат сякаш не забеляза нищо странно във въпроса й.