Принц с часовников механизъм

Стените, или поне тази част от тях, която можеше да види, бяха в много тъмно синьо, а от страната, гледаща към реката имаше френски прозорци, някои от които бяха отворени, за да влиза свеж въздух, но независимо от хладината му, в стаята бе задушно. Зад прозорците имаше извити каменни балкони, от които се разкриваше гледка към града. Стените бяха декорирани с огромни отрязъци блестящ плат, вълни от него висяха над прозорците и се поклащаха от лекия полъх на вятъра. Шарките върху плата бяха извезани със злато; бе същият движещ се и променящ се мотив, като този долу, от който я бяха заболели очите.

Стаята бе пълна с хора. Е, не точно хора. Повечето от тях доста приличаха на хора, все пак. Видя мъртвешки бели лица на вампири и няколко лица на ифрити, с виолетов и червен оттенък на кожата, всички облечени по последна мода. Повечето гости, но не всички, бяха с маски, претенциозни творения в златно и черно — маската на чумния доктор, с дълга човка и малки очилца, червената маска на дявола, комбинирана с рога. Някои не бяха покрили лицата си, сред тях бяха и група жени, чиито коси бяха с цветове в убитите тонове на светлолилавото, зеленото и виолетовото. Косите им не изглеждаха боядисани и те ги носеха пуснати като нимфите от картините. Дрехите им бяха фрапиращо свободни. Не носеха корсети, бяха облечени в падащи на дипли материи от кадифе, тюл и сатен.

Сред гостите имаше създания с най-различни и причудливи форми. Теса видя и няколко гоблина, които разговаряха помежду си на неразбираем за нея език.

Видя и тях. Не бе успяла да ги види досега. В първия момент ги бе взела за декорация, за рицарски доспехи, но не бяха. Покрай стените се бяха наредили автоматони, безмълвни и неподвижни. Приличаха на хора, подобно на кочияша на Сестрите на мрака, бяха облечени в ливреи на рода Лайтууд, а отляво на гърдите на всяка ливрея бе изобразен уроборос. Лицата им бяха празни и безизразни като неоцветени детски рисунки.

Някой я докосна по рамото. Сърцето й подскочи от страх — бяха я разпознали! Всичките й мускулите се напрегнаха, когато един ясен, познат глас каза:

— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш, скъпа Джеси.

Тя се обърна и застана лице в лице с брат си.

Последния път, когато бе видяла Нат, той бе в синини и покрит с кръв, ръмжеше срещу нея в коридора на Института и държеше в ръката си нож. Предизвикваше някакво смесено чувство на страх, съжаление и отвращение.

Този Нат бе напълно различен. Усмихваше й се отгоре — Джесамин бе доста по-ниска от нея; бе странно да не достига до брадичката на брат си, а само до гърдите му — с ясните си сини очи. Светлата му коса бе чиста и пригладена, по лицето му нямаше синини. Бе облечен в елегантен фрак и бяла риза, подчертаваща безукорния му външен вид. Ръкавиците му бяха бели, без нито едно петънце върху тях.

Това бе Нат, какъвто винаги бе мечтал да бъде — изглеждащ изискано, елегантно и изтънчено. От него се излъчваше доволство — даже не доволство, не пропусна да отбележи Теса, а самодоволство. Напомняше й за Чърч, когато хванеше мишка.

Нат се подсмихна.

— Какво има, Джес? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Видях. Призракът на брат ми, когото някога обичах. Теса се опита

да стигне до Джесамин, до отпечатъка на Джесамин в съзнанието си. Отново се почувства така, все едно бе прокарала ръце през отровена вода, нямаше нищо солидно, за което да се хване.

— Аз... внезапно ме обзе страх, че може да не си тук — каза тя.

Този път смехът му бе изпълнен с нежност.

— И да изпусна възможността да те видя? Глупавичката ми тя — и той се огледа наоколо, усмихвайки се. — Семейство Лайтууд доста са се постарали да впечатлят Магистъра, трябва да го правят по-често — той й протегна ръка. — Ще ми окажеш ли честта да ме ощастливиш с един танц, Джеси?

Джеси. Не госпожице Лавлис. Ако Теса бе имала някакви съмнения дали връзката им бе сериозна, сега те се стопиха. Застави се да се усмихне.

— Разбира се.

Оркестърът — група дребни мъже с пурпурни лица, облечени в сребрист тюл, свиреха валс. Нат я хвана за ръка и я завъртя в ритъма на танца.

Слава богу,

помисли си Теса. Слава богу, че я бе въртял така хиляди пъти в дневната на тясното им апартаментче в Ню Йорк. Знаеше много добре как танцува, как да нагоди движенията си към неговите, дори и в това дребно тяло, което не познаваше. Разбира се, той никога не бе я гледал така — нежно, с полуотворена уста. За бога, какво ще стане ако реши да я целуне? Не бе помислила за тази възможност. Започна ужасно да й се гади. О, боже, помоли се тя. Не го оставяй да го направи.

Тя заговори бързо:

— Едва успях да се измъкна от Института тази вечер — каза. — Софи, тази малка мърла, едва не откри поканата.

Нат я притисна по-плътно до себе си.

— Но не успя все пак, нали?