Принцеса с часовников механизъм

Годините на обучение мигновено си казаха думата — озова се

приклекнал на пода, още преди да се беше събудил напълно. Огледа се

наоколо и видя, че е сам в малката стаичка в странноприемницата и че

мебелите — тясно легло и обикновена маса, която едва се виждаше в

сенките — са си на мястото.

Писъците се повториха — още по-силни. Идваха откъм прозореца. Той

се изправи на крака, пресече безшумно стаята и отмести лекичко едното

перде, за да погледне навън.

Почти не помнеше как бе влязъл в селцето, водейки след себе си

Балиос, чиито копита чаткаха бавно от изтощение. Малко уелско селце,

досущ като толкова много други, незабележително с нищо. Лесно беше

открил местната странноприемница и беше предал Балиос на грижите на

коняря, нареждайки му да разтрие жребеца и да го нахрани с топла

овесена ярма, за да го съживи. Това, че говореше уелски, като че ли беше

подействало успокояващо на съдържателя и веднага го бяха отвели в

единична стая, където почти на мига бе рухнал върху леглото, както си

беше с дрехите, и бе потънал в безпаметен сън.

Луната светеше ярко и по разположението й в небето, Уил разбра, че

вечерта не е напреднала много. Над селцето бе надвиснала сива мъгла.

Или поне той си помисли, че е мъгла... докато не си пое дъх и не осъзна, че

е дим. Яркочервени петна подскачаха между къщите. Младежът присви

очи и видя, че в сенките притичват фигури. Още писъци... проблясване,

което можеше да идва единствено от остриета...

Изхвръкна от стаята за миг, още не завързал ботушите си, стиснал

серафимска кама в ръка. Спусна се по стълбите и нахълта в основното

помещение на странноприемницата. То беше тъмно и студено — огънят

беше угаснал, няколко от прозорците бяха счупени и през тях нахлуваше

мразовит нощен въздух. Подът беше осеян с парчета стъкло, като ледени

късове. Вратата зееше отворена и докато изскачаше навън, Уил забеляза,

че част от пантите са изкривени, сякаш някой се беше опитал да я

изкърти...

Когато се озова на открито, свърна зад постройката, където се

намираше конюшнята. Там пушекът беше по-гъст и младият мъж се

втурна напред... при което едва не се препъна в безжизнената купчинка в

краката си. Коленичи и видя, че това е конярqт — гърлото му беше

прерязано и разкаляната земя под него беше подгизнала от кръв. Очите

му бяха отворени, зареяни невиждащо напред, кожата му беше студена.

Уил преглътна надигналата се в гърлото му горчилка и се изправи.

Насочи се автоматично към конюшнята, докато прехвърляше най-

различни възможности през ума си. Нападение на демони? Или пък в

случващото се нямаше нищо свръхестествено и той се бе натъкнал на

вражда между жителите на селцето или бог знае какво? Едно беше ясно —

никой не търсеше точно него.

Докато влизаше в конюшнята, чу отчаяното цвилене на Балиос.

Постройката като че ли не беше пострадала — от хоросановия таван до

калдъръмения под, върху който се кръстосваха канавки за дренаж. Балиос

беше единственият кон, прибран да нощува там, което беше добре, защото

в мига, в който Уил отвори вратата, жребецът се метна напред и едва не го

повали. Той успя да отскочи в последния момент, а атът препусна покрай

него и изскочи навън.

— Балиос! — Уил изруга и се втурна след него.

Заобиколи странноприемницата и се озова на главната улица... където

се закова на място. Там цареше хаос. Край пътя, захвърлени като

непотребен боклук, лежаха тела. Вратите на къщите зееха, прозорците им

бяха изпочупени. Хора се щураха напред-назад в сенките, като пищяха и се

викаха един друг. Няколко от къщите горяха. Пред ужасения поглед на

Уил от една пламнала къща изскочи цяло семейство: бащата, по нощна

риза, кашляше и се давеше, а жената зад него държеше за ръка малко

момиченце.

Едва бяха успели да излязат, препъвайки се, на улицата, когато от

сенките се отделиха фигури. Лунни лъчи се отразиха в метал.

Автоматони.

Те се движеха плавно, а не насечено и отривисто. Носеха дрехи — най-

различни военни униформи, някои от които Уил познаваше, други — не.

Ала лицата им бяха гол метал, също като ръцете, които стискаха мечове с

дълги остриета. Бяха трима. Един от тях, облечен в разкъсана червена

куртка, тръгна напред, смеейки се — смеейки се? — докато бащата от

семейството се мъчеше да прикрие жена си и дъщеря си с тялото си,

препъвайки се върху окървавения калдъръм.

Всичко свърши за броени секунди — прекалено бързо, за да може Уил

дори да помръдне. Проблеснаха остриета и към купчините тела на

улицата се прибавиха още три трупа.

— Точно така — каза автоматонът в разкъсаната туника. — Да

подпалим домовете им и да ги изкараме навън като плъхове, подплашени

от дима, а после да ги изтребим, докато бягат... — В този миг механичното

създание вдигна глава и сякаш видя Уил. Дори през разстоянието, което

ги делеше, младежът почувства силата на погледа му.

Той вдигна серафимската си кама.

— Накир!

Острието лумна, осветявайки улицата със сиянието си — бял лъч

насред алените пламъци. През кръвта и огъня Уил видя как автоматонът с

червената куртка се приближава към него, стиснал дълъг меч в лявата си

ръка. Тя беше метална, с подвижни стави и се извиваше около дръжката