Принцеса с часовников механизъм

Барбара бяха по-скоро миротворци, спокойни и трезви, непоклатими в

своите вярвания. И двамата много повече приличаха на...

В този миг Шарлот Брануел влезе през отворената врата. Беше

облечена в широка рокля, блестящите й очи бяха като на малка птичка.

Както всеки път, когато я видеше, Гейбриъл и сега беше поразен от това

колко бе дребна и как той се извисяваше над нея. Как изобщо му беше

хрумнало на консул Уейланд да даде на това миниатюрно създание

контрола над Института и над лондонските ловци на сенки?

— Гейбриъл — тя наклони глава на една страна, — брат ти каза, че не

си ранен.

— Нищо ми няма — кратко потвърди той и начаса си даде сметка, че

думите му са прозвучали грубо. Не беше имал точно това намерение. В

продължение на години баща му беше набивал в главата му каква

глупачка била Шарлот, колко безполезна и податлива на чуждо влияние и

макар да знаеше, че брат му не е на същото мнение (дотам, че бе оставил

семейството си и бе дошъл да живее тук), това бе урок, който му беше

трудно да забрави. — Мислех, че ще си при Карстерс.

— Брат Енох пристигна заедно с още един Мълчалив брат и ни

накараха да излезем от стаята му. Уил крачи пред нея като пантера в

клетка. Горкото момче. — Шарлот го погледна за секунда, преди да отиде

до камината. В погледа й личеше пронизваща интелигентност, скрита

мигновено от спуснатите й клепачи. — Но достатъчно сме говорили за

това. Разбирам, че сестра ти е била откарана в дома на семейство Блекторн

в Кенсингтън. Има ли някой, на когото би искал да изпратя съобщение от

твое име?

— Съобщение?

Шарлот спря пред камината, сключила ръце зад гърба си.

— Трябва да отидеш някъде, Гейбриъл, освен ако не искаш да те

изпратя на улицата без покрив над главата?

„Да ме изпрати на улицата?"

Възможно ли бе тази ужасна жена да възнамерява да го изхвърли от

Института? Спомни си какво бе казвал баща му неведнъж: „Феърчайлд не

ги е грижа за никого, освен за себе си и за Закона".

— Аз... къщата в Пимлико...

— Консулът много скоро ще научи за случилото се — каза Шарлот. —

И двете ви лондонски къщи ще бъдат конфискувани в името на Клейва,

поне докато не бъдат претърсени и не бъде установено, че баща ти не е

оставил никакви улики, които биха могли да бъдат от полза на Съвета.

— Улики за какво?

— За плановете на баща ти — отвърна тя, без да трепне. — За

връзката му с Мортмейн, за онова, което е знаел за кроежите на Мортмейн.

За адските устройства.

— Никога не съм чувал за никакви шибани адски устройства —

избухна Гейбриъл и се изчерви — беше изругал и то пред една дама. Не че

Шарлот приличаше на която и да било дама.

— Вярвам ти. Не знам дали и консул Уейланд ще ти повярва, но това

си е твоя грижа. Ако ми дадеш адрес...

— Нямам такъв — отчаяно каза Гейбриъл. — Къде бих могъл да отида

според теб?

Тя просто го гледаше, повдигнала леко вежди.

— Искам да остана с брат си — заяви най-сетне той, като прекрасно си

даваше сметка, че звучи сприхаво и сърдито, макар да не беше сигурен

какво да стори по въпроса.

— Ала брат ти живее тук — отвърна Шарлот. — А ти недвусмислено

даде да се разбере какво е мнението ти за Института и за моите права

върху него. Джем ми каза какво мислиш — че баща ми е подтикнал чичо

ти към самоубийство. Не е така, но не очаквам да ми повярваш. Не мога

обаче да не се зачудя защо би искал да останеш тук.

— Институтът е убежище.

— Нима баща ти се канеше да го ръководи като такова?

— Не знам! Не знам какви са плановете му... какви бяха плановете!

— Тогава защо ги подкрепяше? — Гласът й беше мек, ала

безмилостен.

— Защото ми е баща! — изкрещя Гейбриъл и се извърна рязко.

Дишането му беше накъсано и без да си дава сметка какво точно прави,

той обви ръце около тялото си, сякаш се боеше, че ще се разпадне на

късчета.

Спомени от последните няколко седмици, спомени, които той

всячески се бе мъчил да потисне в най-затънтените кътчета на ума си,

заплашваха да изскочат на повърхността — седмиците, прекарани в

къщата, след като прислугата беше отпратена, в които чуваше звуците,

долитащи от стаите на втория етаж, писъците нощем и кръвта по

стълбите на сутринта, баща му, който крещеше безсмислици иззад

заключената врата на библиотеката, сякаш вече не можеше да оформя

думи на английски...

— Ако възнамеряваш да ме изхвърлиш на улицата — добави той, а в

гласа му имаше плашещо отчаяние, — направи го сега. Не искам да си

мисля, че имам дом, когато не е така. Не искам да вярвам, че отново ще

видя брат си, когато това няма да стане.

— Наистина ли мислиш, че той няма да тръгне да те търси? Че няма да

те намери, където и да си?

— Мисля, че той вече доказа на кого държи най-много — отвърна

Гейбриъл. — И това не съм аз. — Изпъна бавно рамене и свали ръце от

тялото си. — Отпрати ме или ми позволи да остана. Няма да те моля.

Шарлот въздъхна.

— Няма да се наложи. Никога досега не съм отпращала някой, който

ми е казал, че няма къде да отиде, и не възнамерявам да започна сега. Ще

те помоля само за едно. Да позволя някому да живее в Института, в самото