Принцеса с часовников механизъм

— Предполагам, че зависи от книгата.

Теса изви глава назад, за да го погледне в очите.

— Нали знаеш онова чувство, когато четеш някоя книга и знаеш, че

ще се окаже трагедия. Просто усещаш приближаването на студа и мрака,

виждаш как примката се затяга около героите, които живеят и дишат

върху страниците. Ала ти си въвлечен в историята — сякаш те теглят зад

карета и не си в състояние нито да се пуснеш, нито да промениш посоката.

— Сините му очи потъмняха от разбиране — естествено, че Уил щеше да

разбере — и Теса побърза да продължи. — Струва ми се, че сега се случва

съвсем същото, само че не с група персонажи от романите, а с приятелите

ми, с хората, които обичам. Не искам да си седя ей така, докато трагедията

връхлита отгоре ни. Искам да я отклоня, но не знам как да го направя.

— Боиш се за Джем.

— Да — отвърна Теса. — Тревожа се и за теб.

— Недей — дрезгаво каза Уил. — Не хаби загрижеността си за мен,

Тес. Преди тя да успее да отговори, вратата на библиотеката се отвори.

Беше Шарлот, която изглеждаше направо капнала. Уил бързо се обърна

към нея.

— Как е Джем?

— Буден и говори — отвърна Шарлот. — Взе малко уин фен, а

Мълчаливите братя успяха да спрат вътрешния кръвоизлив и да

стабилизират състоянието му.

При споменаването на вътрешен кръвоизлив Уил придоби вид, сякаш

всеки момент ще повърне; Теса предположи, че и нейното изражение не е

много по-различно.

— Може да приеме един посетител — продължи Шарлот. — Всъщност

той дори каза кого иска.

Уил и Теса се спогледаха учудено. Теса знаеше какво си мислят и

двамата: кой от тях щеше да бъде посетителят? Тя беше годеницата на

Джем, но пък Уил беше негов парабатай, което беше свещено само по себе

си. Уил тъкмо правеше крачка назад, когато Шарлот, която звучеше

изтощена до мозъка на костите си, отново проговори:

— Помоли да повикам теб, Уил.

Слисан, Уил хвърли поглед към Теса.

— Аз...

Девойката не можеше да се престори, че не забеляза жегналата я

изненада, както и нещо, което доста приличаше на завист, но безжалостно

смаза и двете чувства. Обичаше Джем достатъчно, за да иска онова, което

и той искаше за себе си. А и годеникът й винаги имаше основание.

— Върви — меко го подтикна тя. — Разбира се, че ще иска да те види.

Уил тръгна към вратата, за да се присъедини към Шарлот, но в

средата на стаята спря и се върна при момичето.

— Теса — каза, — докато съм при Джем, ще направиш ли нещо за мен?

Тя го погледна и преглътна с усилие. Беше твърде близо, прекалено

близо — очертанията на лицето и тялото на Уил бяха плътно пред очите

й, а гласът му отекна в ушите й.

— Естествено. Какво?

До: Едмънд и Линет Херондейл

Имението Рейвънскар

Западен Йоркшир

Скъпи мамо и татко,

Знам, че беше страхливо от моя страна да си тръгна по този начин;

призори, преди да сте се събудили, оставяйки само бележка, за да обясня

отсъствието си. Не бях в състояние да ви погледна в очите, като знаех

какво бях решила да направя и че съм най-лошата и непокорна дъщеря:

Как бих могла да ви обясня решението си и какво ме накара да го взема?

Дори и сега то ми се струва истинска лудост. Всъщност всеки ден е по-луд

от предишния. Прав беше, татко, когато каза; че животът на ловците на

сенки е като трескав сън...

Сесили яростно зачеркна изписаните редове, смачка листа в юмрука

си и облегна глава върху бюрото.

Беше започвала това писмо толкова пъти и нито веднъж не бе успяла

да напише нещо задоволително. Навярно не би трябвало да опитва сега,

помисли си тя, не и когато откак се върна в Института и всячески се

опитваше да успокои нервите си. Всички се суетяха около Джем. А Уил,

след като погледна набързо контузиите й в градината, почти не й беше

проговорил. Хенри се бе втурнал да намери Шарлот, Гидеон беше

придърпал Гейбриъл настрани и ето че Сесили беше поела по стълбите на

Института сама.

Беше отишла в стаята си и без да си дава труда да свали бойното

облекло, се бе сгушила върху мекото легло с балдахин. Докато лежеше в

сенките, заслушана в далечните звуци на града отвън, сърцето й се бе

свило от внезапна носталгия по дома. Спомнила си бе зелените хълмове на

Уелс и своите родители и бе скочила от леглото, сякаш я бяха изхвърлили

оттам. Препъвайки се в бързината, беше отишла до бюрото, взела бе

писалка и лист хартия, изцапвайки пръстите си с мастило в нетърпението

си. Ала така и не бе успяла да намери правилните думи. Струваше й се, че

съжалението и самотата се процеждат от порите й, но така и не можеше да

оформи тези чувства в нещо, което родителите й биха били в състояние да

прочетат.