Принцеса с часовников механизъм

сърце на Анклава, означава да се доверя на добрите му намерения. Не ме

карай да съжалявам, че съм ти се доверила, Гейбриъл Лайтууд.

Сенките в библиотеката се удължиха. Теса седеше край един от

прозорците, а до нея малка лампа със син абажур разпръскваше бледа

светлина. Отворена книга почиваше в скута й от няколко часа, ала тя не бе

в състояние да се съсредоточи. Очите й се плъзгаха по думите върху

страниците, без да ги разбират и тя неведнъж установяваше, че се мъчи да

си спомни кой беше този герой и защо прави онова, което прави.

Тъкмо започваше за пореден път пета глава, но щом чу пода да

поскърцва, вдигна глава и видя пред себе си Уил, с влажна коса и

ръкавици в ръцете.

— Уил — Теса остави книгата на перваза до себе си, — стресна ме.

— Не исках да те прекъсвам — тихо каза той. — Ако четеш... — Той

понечи да се извърне.

— Не чета. — Думите на момичето го накараха да спре и да я погледне

през рамо. — Сега не мога да се потопя в света на литературата. Не мога да

успокоя разтревожения си мозък.

— Нито пък аз — рече младежът, обръщайки се към нея.

Вече не беше изцапан с кръв. Дрехите му бяха чисти, кожата — също,

макар че Теса все още можеше да види върху шията му светлорозовите

драскотини, които изчезваха в яката на ризата, зараствайки под

целебната сила на иратцето.

— Има ли новини за моя... за Джем?

— Няма промяна — отвърна момчето, макар че Теса вече се бе

досетила. — Ако имаше промяна, Уил нямаше да е тук. — Братята все още

не пускат никого в стаята му, дори и Шарлот. А ти защо си тук — смени

той темата, — седнала в мрака самичка?

— Бенедикт беше писал на стената в кабинета си — тихо каза Теса. —

Преди да се превърне в онова създание, предполагам, или по време на

трансформацията. Не съм сигурна. „Адските устройства не знаят милост.

Адските устройства не знаят пощада. Адските устройства нямат чет.

Адските устройства никога няма да престанат да прииждат."

— Адските устройства? Предполагам, че е имал предвид създанията с

часовников механизъм на Мортмейн. Не че са се мяркали от месеци насам.

— Това не означава, че няма да се върнат. — Теса сведе поглед към

надрасканата повърхност на масата в библиотеката. Колко ли пъти Уил и

Джем бяха седели тук заедно, уж за да учат и като толкова много отегчени

ученици, бяха вдълбавали инициалите си в дървото. — Докато съм тук, ви

излагам на опасност.

— Теса, и преди сме говорили за това. Опасността не си ти. Да,

Мортмейн иска теб, но ако не си тук, на сигурно място, той лесно ще те

пипне и за каква ли разруха ще използва силите ти? Никой не знае... но сме

наясно, че си му нужна за нещо и че за нас е най-добре да те държим далеч

от него. Не е проява на самопожертвование. Ловците на сенки не са

самопожертвователни.

При тези думи Теса вдигна очи.

— Аз пък мисля, че сте много себепожертвователни. — Уил издаде

звук на несъгласие и тя продължи: — Несъмнено знаеш, че онова, което

вършите, е похвално. Вярно, в Клейва има известна студенина. „Ние сме

прах и сенки." Но вие сте като героите от древността, като Ахил и Язон.

— Ахил е бил пронизан с отровна стрела, а Язон умрял сам, убит от

отломките на собствения си кораб. Такава е съдбата на героите;

единствено Ангелът знае защо някой би искал да бъде герой.

Теса го погледна. Под очите му имаше сенки, а пръстите му

подръпваха маншетите разсеяно, сякаш и сам не си даваше сметка, че го

прави. Месеци, помисли си тя. От месеци насам двамата не бяха оставали

насаме за повече от един миг. Случайни срещи в коридора или на двора,

неловко разменени любезности. Бяха й липсвали шегите му, книгите,

които й заемаше, смехът в очите му. Потънала в спомените за онзи Уил, с

когото се разбираше в едно отминало време, тя подхвърли, без да мисли:

— Не мога да забравя какво ми каза веднъж.

Той я погледна изненадано.

— Така ли? Какво?

— Че понякога, когато не можеш да решиш как да постъпиш, си

представяш, че си герой от книга, защото е по-лесно да предположиш как

би постъпил той.

— Аз навярно не съм онзи, от когото да поискаш съвет, ако търсиш

щастие.

— Не щастие. Поне не точно. Искам да помагам... да правя добро... — Тя

замълча и въздъхна. — Изчетох много книги, но ако в тях се е криело

разковничето, не можах да го намеря. Ти каза, че си Сидни Картън...

Уил издаде неопределен звук и се настани в стола от другата страна

на масата. Полуспуснати, миглите му закриваха очите.

— И мисля, че знам кои сме ние тогава — продължи Теса. — Ала аз не

искам да бъда Луси Манет, защото тя не прави нищо, за да спаси Чарлс и

оставя Сидни да свърши всичко. И освен това е жестока към него.

— Към Чарлс? — попита Уил.

— Към Сидни. Той искал да стане по-добър човек, но тя не му

помогнала.

— Не е могла. Била е сгодена за Чарлс Дарней.

— И все пак, не е било мило.

Уил скочи от стола така бързо, както се беше хвърлил в него, и като

подпря ръце на масата, се приведе напред. На светлината на синята лампа

очите му бяха изключително сини.

— Понякога човек трябва да избира дали да бъде мил, или да постъпи

доблестно — каза той. — В някои случаи е невъзможно да направиш и

двете.

— Кое е по-добро? — прошепна Теса.

Горчива усмивка изви устните на Уил.