Принцеса с часовников механизъм

ни и това едва не ни погуби. Малката Грей е дете на фея или на магьосник,

и мястото й изобщо не е в Института, независимо от нелепия й годеж. А що

се отнася до Уил Херондейл... той е лъжец и разглезен хлапак, който ще

свърши като престъпник, ако изобщо доживее да порасне. — Консулът

млъкна за миг, дишайки тежко. — Шарлот може и да управлява мястото

като феодално владение, но то не е такова. То е Институт и като такъв се

отчита пред Съвета. Както ще сторите и вие.

— Шарлот не е направила нищо, с което да заслужи подобно

предателство от моя страна — заяви Гидеон.

Консулът размаха пръст пред лицето му.

— Точно за това говоря. Лоялността ви не е към нея; не може да бъде

към нея. А към мен. Трябва да бъде към мен. Не го ли разбирате?

— И ако откажа?

— Тогава ще изгубите всичко. Дом, земи, име, потекло, цел...

— Ще го направим — рече Гейбриъл, изпреварвайки брат си. — Ще я

наблюдаваме и ще ви докладваме.

— Гейбриъл... — започна Гидеон и брат му се обърна към него.

— Не. Това е твърде много. Разбирам, че не искаш да се превърнеш в

лъжец, ала преди всичко дължим вярност на семейството си. Семейство

Блекторн ще изхвърлят Татяна на улицата, а тя няма да изкара дълго там,

тя и детето...

По-големият от двамата Лайтууд пребледня.

— Татяна очаква дете?

Въпреки ужаса на ситуацията, Гейбриъл почувства мимолетен

пристъп на задоволство, задето знаеше нещо, което не беше известно на

брат му.

— Да. Щеше да го знаеш, ако все още беше част от семейството ни.

Гидеон се огледа наоколо, сякаш търсеше някое познато лице, а после

отново се обърна безпомощно към брат си и консула.

— Аз...

Консул Уейланд се усмихна студено първо на единия, а после и на

другия.

— Е, споразумяхме ли се, господа?

След един дълъг миг Гидеон кимна.

— Ще го направим.

Гейбриъл едва ли щеше да забрави скоро изражението, изписало се

върху лицето на консула при тези думи. В него имаше задоволство, но не и

изненада — очевидно не бе очаквал нещо по-различно (нито пък по-

добро) от момчетата Лайтууд.

— Кифлички? — повтори Теса невярващо.

Софи, която беше коленичила пред решетката на камината с парцал и

кофа сапунена вода, се усмихна.

— С перце да ме бяха бутнали, щях да падна, толкова бях изненадана

— потвърди тя. — Дузини кифлички. Под кревата, корави като камък.

— Мили боже!

Теса се плъзна до ръба на леглото и се облегна назад. Всеки път,

когато Софи идваше да почисти стаята й, тя трябваше да полага усилие да

не отиде да й помогне. На няколко пъти се беше опитала да го направи, но

след като прислужницата я беше възпряла за четвърти път — нежно, ала

твърдо — тя най-сетне се беше отказала.

— И ти се ядоса?

— Разбира се, че се ядосах! — отвърна Софи. — Да ми създава цялата

тази допълнителна работа, да ме кара да разнасям подносите нагоре-

надолу по стълбите, а после да ги крие по този начин... изобщо няма да се

учудя, ако в края на есента завъдим мишки.

Теса кимна, за да покаже, че напълно осъзнава сериозността на

опасността от гризачи.

— Но не те ли ласкае поне мъничко, че е стигнал дотам, само и само да

те види?

Софи се изпъна.

— Изобщо не ме ласкае. Гидеон не мисли. Той е ловец на сенки, а аз —

мундан. Не мога да очаквам нищо от него. В най-най-добрия случай би

могъл да поиска да ме направи своя любовница, когато се ожени за някоя

като него.

Гърлото на Теса се сви при спомена за Уил на онзи покрив и как й

предлага именно това — срам и безчестие — и колко дребна и нищожна се

бе почувствала тя. Всичко бе лъжа, но въпреки това споменът все още й

причиняваше болка.

— Не — продължи Софи, поглеждайки към зачервените си, загрубели

от работа ръце. — По-добре е изобщо да не мисля за тези неща. Така ще си

спестя разочарованието.

— Мисля, че двамата Лайтууд са по-добри — рече Теса.

Софи отметна косата от лицето си и пръстите й докоснаха лекичко

белега, който пресичаше бузата й.

— Понякога ми се струва, че никой мъж не е по-добър.

Братята Лайтууд не отрониха нито дума, докато каретата им

трополеше по улиците на Уест Енд на път към Института. Дъждът се беше

усилил и така барабанеше по покрива, че Гейбриъл се съмняваше дали

някой би го чул, дори ако беше казал нещо.

Гидеон се взираше в обувките се и не вдигна поглед, докато се

връщаха в Института. Когато сградата изникна пред тях от дъжда,

консулът се пресегна покрай по-малкия брат и им отвори вратата.

— Имам ви доверие, момчета — заяви той. — А сега вървете и

направете така, че Шарлот също да ви се довери. И не споменавайте на

никого за разговора ни. Що се отнася до този следобед — прекарали сте го

с Братята.

Без да каже нищо, Гидеон слезе от каретата, последван от Гейбриъл.

Ландото обърна и се изгуби с трополене в сивия лондонски следобед.

Небето беше жълтеникаво черно, ситните капки на дъжда — тежки като

оловни сачми, а мъглата така гъста, че Гейбриъл едва различи портата на

Института, когато тя се затвори зад каретата. И определено не видя

ръцете на брат си, когато той го сграбчи за яката и го издърпа зад ъгъла.

За малко да падне, когато Гидеон го притисна към каменната стена на

старата църква. Бяха близо до конюшнята, полускрити от една подпорна