Принцеса с часовников механизъм

Покрай стените бяха наредени тапицирани с кадифе пейки, върху

които имаше скупчени фигури — джентълмени, заобиколени от дами,

чиито рокли бяха прекалено ярки, а смехът им — прекалено гръмогласен.

Откъм сцената в далечния край на залата се носеше музика и консулът се

насочи именно натам, с широка усмивка на лицето. Жена с цилиндър и

фрак пристъпваше напред-назад по сцената, пеейки песен, наречена

„Палаво е, но приятно". Тя се обърна и за миг очите й проблеснаха в зелено

под светлината на полилея.

„Върколак", помисли си Гейбриъл.

— Изчакайте ме тук за миг, момчета — рече консулът и се изгуби в

тълпата.

— Прекрасно — измърмори Гидеон и придърпа брат си по-близо до

себе си, когато една жена с тясна сатенена рокля мина покрай тях с

полюшваща се походка. Миришеше на джин и още нещо, нещо тъмно и

сладко, което мъничко напомняше за дъха на горена захар на Джеймс

Карстерс.

— Кой да предположи, че консулът си падал по такива забавления —

подхвърли Гейбриъл. — Не можеше ли това да почака, докато се върнем

от Града на тишината?

— Няма да ходим там. — Устните на Гидеон се бяха свили в тънка

черта.

— Така ли?

— Не бъди такъв глупак, Гейбриъл. Естествено, че не. Той иска нещо

друго от нас. Все още не знам какво. Доведе ни тук, за да ни смути... и

нямаше да го стори, ако не бе сигурен, че ни държи в ръцете си с нещо,

което ще ни попречи да кажем на Шарлот или на някой друг къде сме

били.

— Може би наистина е идвал тук с баща ни.

— Може би. Но не това е причината да сме тук — отсече Гидеон и още

по-здраво стисна рамото на брат си, тъй като точно в този миг консулът се

върна. Носеше нещо, което приличаше на малка бутилка газирана вода,

ала Гейбриъл предполагаше, че вътре е капнато и нещо по-силничко.

— Какво? Нищо за нас, така ли? — подхвърли той и в отговор получи

гневен поглед от брат си и кисела усмивка от консула. Даде си сметка, че

няма никаква представа дали консулът има семейство или деца. Той беше

просто консулът.

— Имате ли изобщо някаква представа в каква опасност се намирате,

момчета?

— Опасност? От страна на кого? Шарлот? — Гидеон звучеше така,

сякаш не вярваше на ушите си.

— Не от Шарлот. — Мъжът отново спря поглед върху тях. — Баща ви

не просто наруши Закона, той го опетни. Не просто си имаше вземане-

даване с демони, той си легна с един от тях. Вие сте Лайтууд... всичко,

което е останало от семейство Лайтууд. Нямате братовчеди, нито лели или

чичовци. Бих могъл да излича цялото ви семейство от регистрите на

нефилимите и да изхвърля сестра ви и вас на улицата, за да умрете от глад

или да си изкарвате прехраната, просейки сред мунданите, без с нищо да

наруша правилата на Клейва и Съвета. Кой мислите, че би се застъпил за

вас? Кой би ви защитил?

Гидеон беше пребледнял като платно, кокалчетата на ръката, с която

стискаше брат си, също бяха бели.

— Не е честно — заяви той. — Ние нямахме представа. Брат ми имаше

доверие на баща ни. Не може да бъде държан отговорен...

— Имал му е доверие? Та нали точно той е изстрелял фаталната

стрела? О, всички сте допринесли, но именно неговата ръка е нанесла

смъртоносния удар... което показва, че е знаел точно какво представлява

баща ви.

Гейбриъл си даваше сметка, че Гидеон го гледа с тревога. Въздухът в

„Сребърните стаи“ беше горещ и тежък, и направо отнемаше дъха. Жената

на сцената беше подхванала песен, наречена „Само за да угоди на една

дама" и крачеше напред-назад по сцената, почуквайки с бастун, от което

подът трепереше.

— Греховете на бащите, деца. Стига да поискам, вие можете и

наистина ще бъдете наказани за неговите престъпления. Какво ще

направиш, Гидеон, докато руните на брат ти и Татяна биват изгаряни?

Просто ще си стоиш и ще гледаш?

Дясната ръка на Гейбриъл потръпна; сигурен бе, че ако брат му не

беше задържал китката му, той щеше да се протегне и да сграбчи консула

за гърлото.

— Какво искате от нас? — попита по-големият Лайтууд с овладян

глас. — Не ни доведохте тук, за да ни заплашвате. Не и ако не искате нещо

в замяна. И ако беше нещо, което бихте могли да поискате лесно и

законно, щяхте да го сторите в Града на тишината.

— Умно момче — рече консулът. — Искам да сторите нещо за мен.

Направете го и дори имението Лайтууд да бъде конфискувано, аз ще се

погрижа да запазите честта и името си, земите си в Идрис и мястото си

сред ловците на сенки.

— Какво искате да направим?

— Да наблюдавате Шарлот. И най-вече кореспонденцията й. Да ми

казвате какви писма получава и изпраща, особено ако са от Идрис.

— Искате да я шпионираме — равнодушно каза Гидеон.

— Не искам още изненади като тази с баща ви — отвърна консулът. —

Тя не трябваше да крие заболяването му от мен.

— Нямаше друг избор — каза Гидеон. — Това беше условието на

тяхното споразумение...

Консулът сви устни.

— Шарлот Брануел няма никакво право да сключва споразумения от

такъв мащаб, без да се допита до мен. Аз съм по-висшестоящ от нея. Не

бива и не може да ме прескача по този начин. Тя и онази групичка в

Института се държат, сякаш са независима държава със свои собствени

закони. Само вижте какво се случи с Джесамин Лавлис. Тя предаде всички