Принцеса с часовников механизъм

го види как се приближава по пътеката, с развяно от вятъра дълго сиво

палто, изчистените, остри линии на профила му — очертани на фона на

небето.

— Гейбриъл. — Гласът на Гидеон проряза мъглата на спомените и

виденията му. — Гейбриъл, консулът ти зададе въпрос.

Младежът вдигна глава. Тъмните очи на консула го гледаха

очаквателно. Каретата се носеше по улица „Флийт" и журналисти,

адвокати и амбулантни търговци се провираха забързано между трафика.

— Попитах те — каза консулът, — как ти харесва гостоприемството на

Института.

Гейбриъл примига насреща му. Малко неща изпъкваха в съзнанието

му от мъглата на последните няколко дни. Шарлот, която го прегръща.

Гидеон, който бърше кръвта от ръцете си. Лицето на Сесили, като ярко,

гневно цвете.

— Ами, предполагам, че става — отвърна той хрипливо. — Но не е

моят дом.

— Е, имението Лайтууд е великолепно — рече консулът. — Издигнато

върху кръв и плячка, разбира се.

Гейбриъл го зяпна неразбиращо. Гидеон се взираше през прозореца с

изражение сякаш му беше прилошало леко.

— Мислех, че искате да говорим за Татяна — каза той.

— Познавам Татяна. Тя не притежава и капка от разума на баща ви,

нито пък от добротата на майка ви. Извадила е доста лош късмет, боя се.

Естествено, молбата й за обезщетение ще бъде отхвърлена.

Гидеон се завъртя и го погледна слисано.

— Ако толкова малко вярвате на историята й, защо сме тук?

— За да разговарям с вас насаме — отвърна консулът. — Разбирате

ли, когато за първи път предадох Института във властта на Шарлот, си

мислех, че малко женско влияние ще му се отрази добре. Гранвил

Феърчайлд беше един от най-строгите мъже, които съм срещал и макар да

ръководеше Института съгласно Закона, го беше превърнал в студено,

негостоприемно място. Тук, в Лондон, най-великия град на света, един

ловец на сенки не можеше да се чувства у дома си. — Той сви бавно

рамене. — Мислех, че да предам управлението на Института в ръцете на

Шарлот би помогнало.

— Шарлот и Хенри — поправи го Гидеон.

— Хенри е кръгла нула — отвърна консулът. — Всички знаем, че,

както казва поговорката: „в тоя дом кокошка пее". От Хенри никога не се е

очаквало да се намесва и той не го прави. Но същото важеше и за Шарлот.

От нея се очакваше да е покорна и да се подчинява на желанията ми. В

това отношение тя ме разочарова дълбоко.

— Вие я подкрепихте против баща ни — избъбри Гейбриъл на един

дъх и веднага съжали. Гидеон го стрелна със сърдит поглед, който сякаш

му казваше да замълчи, и той сви ръце в скута си и стисна устни.

Веждите на консула подскочиха.

— Защо, може би, за разлика от нея, баща ви щеше да бъде покорен?

Пред мен имаше два лоши избора и аз се спрях на по-малкото зло. Все още

хранех надежда да я контролирам. Ала сега...

— Сър — прекъсна го Гидеон, използвайки възможно най-любезния

си глас. — Защо ни казвате всичко това?

—А! — рече консулът, поглеждайки през прозореца, по който се

стичаха дъждовни вадички. — Ето че пристигнахме. — Той почука по

стъклото. — Ричард! Спри пред „Сребърните стаи".

Гейбриъл стрелна с очи брат си, който сви недоумяващо рамене.

Разположен на „Пикадили Съркъс", „Сребърните стаи" беше клуб за

джентълмени и вариете с лоша слава. Посещаваха го жени със съмнителна

репутация, а освен това се говореше, че собствениците му са долноземци и

че в някои от вечерните „магически представления" всъщност има

истинска магия.

— Някога идвах тук с баща ви — рече консулът, когато и тримата

слязоха от каретата. Братята Лайтууд се взираха през ситния дъждец в

доста безвкусната фасада в италиански стил, която очевидно беше

присадена върху далеч по-скромните сгради, издигали се тук преди.

Имаше тройна лоджия и ярка синя боя. — След като полицията отне

лиценза на „Алхамбра", защото управлението допуснало в заведението да

се танцува канкан. Но разбира се, „Алхамбра" се държеше от мундани. Това

място е далеч по-добро. Е, ще влезем ли?

Тонът му не оставяше никакво място за възражения. Гейбриъл го

последва през сводестия вход, където пари смениха собствениците си и

всеки от тях получи билет. Гейбриъл изгледа своя с немалко учудване.

Беше под формата на реклама и обещаваше най-доброто забавление в

Лондон!

— Атлетически номера — четеше той на Гидеон, докато вървяха по

дълъг коридор. — Дресирани животни, демонстрации на сила,

гимнастици, циркови номера и вариететни певци. — Брат му си

мърмореше под носа. — И акробати — бодро добави Гейбриъл. —

Изглежда, че има жена, която е в състояние да сложи крака си върху...

— В името на Ангела, това място с нищо не е по-добро от евтините

вариетета на низшите класи — каза Гидеон. — Гейбриъл, не поглеждай

към нищо, освен ако не ти кажа, че може.

Младежът извъртя очи, когато брат му го улови за лакътя и го

повлече през това, което очевидно беше главният салон — огромна зала,

чийто таван беше покрит с репродукции на големите италиански

майстори, (включително и „Раждането на Венера" на Ботичели), които

сега бяха поопушени и доста овехтели. Газени полилеи висяха от

позлатени гипсови издатини и изпълваха помещението с жълтеникава

светлина.