Принцеса с часовников механизъм

бялата си рокля като онази, която носеше в нощта на бала, когато я беше

целунал на балкона у Бенедикт Лайтууд. Дългата й кестенява коса се

развяваше зад нея. Беше свалила бонето си и го държеше в едната си ръка,

като му махаше и се усмихваше, сякаш се радваше да го види. Дори нещо

повече. Като че ли фактът, че го вижда, изпълваше сърцето й с щастие.

Неговото собствено сърце подскочи при вида й.

— Тес! — провикна се той и протегна ръка, сякаш можеше да я издърпа

до себе си.

Ала тя все още беше на такова голямо разстояние от него...

едновременно близо и далеч. Уил виждаше и най-малката подробност от

красивото й лице, вдигнато към него, но не можеше да я докосне, затова

просто стоеше там и чакаше, изпълнен с желание, а сърцето му се

блъскаше като птица в гърдите му.

Най-сетне момичето стигна до него, достатъчно близо, за да може

той да види къде тревата и цветята се превиваха под стъпките й.

Посегна към нея, а тя — към него. Ръцете им се сплетоха и за миг останаха

по този начин, усмихвайки се, а пръстите й — така топли в неговите.

— Чаках те — рече Уил и девойката вдигна лице към него с усмивка,

която се стопи, когато краката й се подхлъзнаха и тя политна към ръба

на скалата. Ръцете й се изтръгнаха от неговите и ето че той посягаше

към въздуха, докато тя падаше далеч от него, политнала безшумно, бяло

петно на синия фон на хоризонта.

Уил рязко седна в леглото. Сърцето препускаше лудешки в гърдите

му. Стаята му в „Белият кон" беше огряна от лунна светлина, която ясно

очертаваше непознатите форми на мебелите — умивалника и малката

масичка, върху която имаше непрочетено томче с „Проповеди за млади

жени" на Фордайс, прекалено мекия стол до камината, чийто огън беше

догорял и се бе превърнал в жарава. Чаршафите му бяха студени, ала той

се потеше. Преметна крака през ръба на леглото и отиде до прозореца.

На перваза имаше ваза с букет от сухи цветя и той я побутна, за да

отвори прозореца със сковани от болка пръсти. Всъщност болеше го

цялото тяло. Никога досега не беше яздил толкова бързо и толкова

надалеч и сега беше изтощен и натъртен от седлото. Щеше да се нуждае от

иратце, преди да поеме на път сутринта.

Прозорецът се отвори навън и студен вятър го облъхна, охлаждайки

кожата му. Дълбоко в гърдите му се беше спотаила болка, която нямаше

нищо общо с ездата. Дали беше раздялата с Джем, или пък тревогата за

Теса, и сам не би могъл да каже. Продължаваше да вижда как девойката се

откъсва от него, как пръстите й се отскубват от неговите и тя полита

надалеч. Никога не беше вярвал в пророчески сънища, ала въпреки това

не беше в състояние да разсее буцата, която тежеше в стомаха му, нито да

успокои задавеното си дишане.

Лицето му се отразяваше в тъмното стъкло на прозореца и той го

докосна лекичко, а пръстите му оставиха следи във влагата, избила по

гладката повърхност. Зачуди се какво ли ще каже на Теса, когато я открие;

как щеше да й обясни защо той бе тръгнал да я търси, а не Джем. Ако в

света имаше някаква милост, навярно биха могли поне да скърбят заедно.

Ако тя никога не повярваше наистина, че я обича, ако никога не

отвърнеше на чувствата му, поне можеха да споделят тъгата си. Почти

неспособен да понесе мисълта за това колко силно се нуждае от тихата й

сила, Уил затвори очи и опря чело до хладното стъкло.

Докато вървяха през криволичещите улички на Ийст Енд, от гарата

Лаймхауз към улица „Гил", Гейбриъл не можеше да не си дава сметка за

присъствието на Сесили до себе си. Магическият прах им помагаше, тъй

като без него появата им в тази по-бедна част на Лондон несъмнено би

привлякла внимание и навярно можеше да се окажат издърпани най-

безцеремонно в някоя заложна къща, за да разгледат стоките, които се

предлагаха там. Дори и така Сесили беше невероятно любопитна и често