Принцеса с часовников механизъм

спираше, за да разгледа една или друга витрина... не само на шивашки или

шапкарски магазини, но и на такива, в които се продаваше всичко — от

вакса за обувки и книги до играчки и оловни войничета. Гейбриъл

трябваше да си напомни, че тя идва от провинцията и че навярно никога

не беше виждала оживен търговски град, да не говорим пък за нещо като

Лондон. Искаше му се да можеше да я заведе на място, подхождащо на

дама като нея — магазините на „Бърлингтън Аркейд" или „Пикадили", а

не из тези тъмни, тесни улички.

И сам не знаеше какво беше очаквал от сестрата на Уил Херондейл. Да

бъде също толкова неприятна колкото него? Че няма да прилича толкова

смущаващо много на него, като едновременно с това е невероятно хубава?

Рядко му се беше случвало да погледне лицето на Уил, без да му се

прииска да го цапардоса, но това на Сесили му се струваше безкрайно

очарователно. Улавяше се, че му се иска да пише поезия за това как сините

й очи са като звездна светлина, а косата й — като непрогледна тъмнина,

защото двете като че ли се римуваха, но имаше чувството, че

стихотворението няма да се получи много добре, а и Татяна вече добре го

беше наплашила от поезията. Освен това имаше неща, които никога не би

успял да изрази със стихове, като например как когато едно момиче

извиеше устни по един особен начин, страшно ти се искаше да се наведеш

напред и...

— Господин Лайтууд — каза Сесили с нетърпелив тон, който

подсказваше, че не за първи път се опитва да привлече вниманието му. —

Мисля, че подминахме магазина.

Гейбриъл изруга под нос и се обърна. Наистина бяха подминали

номера, който Магнус им беше дал. Върнаха се назад, докато не се озоваха

пред тъмен, невзрачен магазин с мътни стъкла, през които младежът успя

да различи рафтове, отрупани с най-различни предмети — буркани, в

които плуваха мъртви влечуги с отворени бели очи; кукли, чиито глави

бяха махнати и заменени с малки златни клетки за птици; купчинки

гривни, направени от човешки зъби.

— О, боже — каза Сесили. — Колко отблъскващо.

— Не искате ли да влезете? — обърна се към нея Гейбриъл. — Мога да

отида сам...

— И да ме оставите сама на студения тротоар? Колко некавалерско. В

никакъв случай. — Тя посегна към бравата и отвори вратата, което накара

едно малко звънче във вътрешността на магазина да издрънчи. — След

мен, ако обичате, господин Лайтууд.

Примигвайки, Гейбриъл влезе в сумрачното помещение. Отвътре то се

оказа също толкова негостоприемно, колкото и отвън. Дълги редици от

прашни рафтове отвеждаха към потънал в сянка тезгях. Прозорците като

че ли бяха намазани с някакво тъмно вещество, което спираше по-

голямата част от слънчевата светлина. Върху рафтовете цареше бъркотия

— пиринчени звънци с дръжки във формата на кости; дебели свещи,

чийто восък беше натъпкан с насекоми и цветя; прекрасна златна корона с

толкова странна форма и размер, че никога не би паснала на човешка

глава. Имаше цели лавици с ножове, както и медни и каменни купи, чиито

дъна бяха белязани с причудливи кафеникави петна. Имаше купчини

ръкавици с най-различни размери, някой от тях — с повече от пет пръста.

В предната част на магазина, закачен на тънко въже, висеше цял човешки

скелет и се полюшваше във въздуха, макар че вътре нямаше никакъв

вятър.

Гейбриъл хвърли бърз поглед на Сесили, за да види дали не се е

уплашила, но не видя нищо такова. Всъщност девойката изглеждаше по-

скоро подразнена и се насочи към дъното на магазина с такава решителна

стъпка, че малките цветя върху шапката й подскачаха. Младежът поклати

глава.

Настигна я тъкмо когато тя стовари облечената си в ръкавица ръка

върху месинговия звънец на тезгяха, от което той се раздрънча

настойчиво.

— Ехо? Има ли някой?

— Точно пред вас, госпожице — долетя сприхав глас някъде отляво и

отдолу.

Двамата се надвесиха над тезгяха. Точно под ръба му се виждаше

темето на дребен човек. Не, не точно човек, помисли си Гейбриъл, когато

погледът му проникна през магическия прах, а сатир. Беше облечен в

жилетка и панталони, но не и риза. Имаше копита и извити рога като на

козел, както и грижливо подстригана брада, заострена челюст и жълти

кози очи с квадратни зеници, полускрити зад чифт очила.

— Мили боже — рече Сесили. — Вие трябва да сте господин Салоус.

— Нефилими — мрачно отбеляза собственикът на магазина. —

Ненавиждам нефилими.

— Хм... — изсумтя момичето. — И аз съм очарована да се запознаем.

Гейбриъл почувства, че е време да се намеси.

— Как разбрахте, че сме ловци на сенки? — сопна се той.

Салоус повдигна вежди.

— Знаците ви, господине, се виждат съвсем ясно по врата и ръцете ви

— отвърна той, сякаш говореше на малко дете. — А що се отнася до

девойчето, тя досущ прилича на брат си.

— Откъде познавате брат ми? — попита Сесили, повишавайки глас.

— Тук не идват мнозина като вас. И когато го сторят, няма как да не

забележим. Преди около два месеца брат ви Уил честичко наминаваше

насам, изпълнявайки поръчки на онзи магьосник, Магнус Бейн. Ходеше и в

„Черепите и костите" и досаждаше на Старата Мол. Уил Херондейл е добре

известен в Долния свят, макар че общо взето успява да не се забърква в

неприятности.