Принцеса с часовников механизъм

Което повдигаше въпроса кой я беше почистил, излекувал и сложил в това легло. Теса не помнеше нищо след схватката си с автоматоните в малката селска къщурка, докато госпожа Блек се смееше. Най-сетне едно от механичните създания я беше стиснало за гърлото и тя бе изгубила съзнание, потъвайки в благословен мрак. И все пак, мисълта за това как магьосницата я съблича и къпе беше ужасяваща, макар и може би не толкова, колкото мисълта, че го прави Мортмейн.

По-голямата част от мебелите в стаята бяха подредени в едната половина на пещерата, докато другата беше почти празна, макар че върху стената се виждаха правоъгълните очертания на черна врата. Един бърз поглед наоколо и тя се отправи натам...

Само за да бъде спряна по средата на стаята с болезнена сила. Тя залитна назад, увивайки се още по-плътно в халата си. Челото й смъдеше, сякаш го беше ударила в нещо. Протегна предпазливо ръка, за да опипа въздуха пред себе си.

И наистина усети нещо твърдо, сякаш между нея и другата половина на стаята се издигаше съвършено прозрачна стъклена стена. Тя долепи длани до нея. Стената може и да беше невидима, но беше твърда като диамант. Плъзна ръце нагоре, чудейки се колко ли беше висока...

— На ваше място не бих се хабил — разнесе се познат студен глас откъм вратата. — Инсталацията минава през цялата пещера, от стена до стена и от пода до тавана. Вие сте напълно изолирана зад нея.

Теса се бе вдигнала на пръсти, ала при тези думи се отпусна и направи крачка напред.

Мортмейн.

Беше точно такъв, какъвто го помнеше. Жилав, не особено висок, със смугло лице и грижливо оформена брада. Необикновено обикновен, с изключение на очите, които бяха студени и сиви като зимна буря. Носеше гълъбовосив костюм, не прекалено официален, а такъв, какъвто един джентълмен би облякъл, за да прекара следобеда в клуба си. Обувките му бяха излъскани до съвършенство.

Теса не каза нищо, само се загърна още по-плътно с черния халат. Той беше огромен и скриваше цялото й тяло, ала без долна риза, корсет, чорапи и турнюр, тя се чувстваше гола и изложена на показ.

— Не изпадайте в паника — продължи Мортмейн. — Не можете да стигнете до мен през стената, но и аз не мога да стигна до вас. Не и без да разваля цялата магия, а това би отнело време. — Той замълча за миг. — Исках да се чувствате по-сигурна.

— Ако сте искали да се чувствам сигурна, щяхте да ме оставите в Института. — Тонът й беше вледеняващ.

Мортмейн не отвърна нищо, само наклони глава на една страна и присви очи насреща й, като моряк, примигващ срещу хоризонта.

— Моите съболезнования за смъртта на брат ви. Никога не съм искал това да се случи.

Теса усети как устните й се извиха в ужасяваща форма. Бяха минали два месеца, откакто Нат бе издъхнал в ръцете й, но тя не беше забравила, нито простила.

— Не искам съжалението ви. Нито благопожеланията ви. Вие го превърнахте в свое оръдие, а после той умря. Вие сте толкова отговорен за смъртта му, колкото и ако го бяхте застреляли на улицата.

— Предполагам, че е безсмислено да изтъквам, че Нат сам ме потърси.

— Той беше просто момче. — На Теса й се искаше да коленичи и да заудря с юмруци по невидимата преграда, ала въпреки това си остана изправена и студена. — Нямаше и двайсет години.

Мортмейн пъхна ръце в джобовете си.

— Имате ли представа какъв беше моят живот като момче? — Тонът му беше така спокоен, сякаш седеше до нея на някоя официална вечеря и бе принуден да поддържа разговора.

Девойката си спомни образите, които беше видяла в съзнанието на Алойзиъс Старкуедър.

Мъжът бе висок, широкоплещест и със зелена като на гущер кожа. Косата му бе тъмна. Детето, което държеше в ръцете си, за разлика от него, изглеждаше съвсем нормално, като всяко друго дете — малко, с пухкави ръчички и розова кожа. Теса знаеше името на мъжа, защото Старкуедър го знаеше.

Джон Шейд.