Пустинна звезда

Бош позна къщата на Шийла Уолш от последния път, когато бе потропал на вратата й преди години. Тя отвори бързо, но явно не го позна. Той бе по-стар и побелял, и може би очите му не бяха толкова зорки като миналия път, но след няколко дълги секунди тя успя да се сети кой е, макар че не помнеше името му. Усмихна се.

— Детектив. Ама че изненада!

— Госпожо Уолш — каза Бош. — Надявах се, че още ме помните.

— Не говорете глупости, разбира се, че ви помня. И ме наричайте Шийла. Да не би да има напредък по случая?

— Може ли да вляза да поговорим?

— Да, да. Заповядайте.

Уолш отстъпи и Бош влезе. Тя изглеждаше същата, каквато я помнеше. Вече наближаваше шейсет и имаше повече бръчки в ъгълчетата на очите, но все още бе привлекателна жена, която изглеждаше сякаш яде веднъж седмично. Слабата й фигура, тесните рамене и бухналата коса не се бяха променили ни най-малко, което потвърждаваше някогашните му подозрения, че това е перука.

— Кафе, вода или нещо друго? — попита тя.

— Не, благодаря — каза Бош. — Но можем да седнем в кухнята, ако искате. Помня, че едно време седяхме там.

— Разбира се, да минем отзад.

Тя го преведе през трапезарията — която явно се използваше за работен кабинет — до кухнята, където имаше малка кръгла маса с четири стола.

— Заповядайте, седнете. Финбар Макшейн появи ли се най-после?

— Хм, не — отвърна Бош. — Всъщност това щеше да е първият ми въпрос към вас. Чували ли сте нещо за него в последно време? Каквото и да е?

— О, не. Ако бях чула, щях да ви се обадя. Но ми се струва, че когато се видяхме за последно, вие казахте, че излизате в пенсия.

— Така е. Наистина излязох. Но сега се върнах и работя по неразкрити случаи, така че… разглеждам отново случая със семейство Галахър. И се опитвам да намеря Макшейн.

— Аха, разбирам. Е, ако питате мен, той сигурно се е върнал в Белфаст или някъде там.

— Да, общото мнение е такова, но аз не съм толкова сигурен.

Бош погледна покрай нея и през една плъзгаща се врата към задния двор. Там имаше площадка и малък басейн в земята. Зеленчукова градина в дълги дървени сандъци, покрити с мрежа, която да ги пази от сърни, койоти и други животни. Къщата се намираше в Чатсуърт, в северозападния край на Долината, и нощем дивите животни слизаха от близките хълмове. Оттатък градината можеше да види каменните издатини на Стоуни Пойнт Парк в далечината.

— Не мога да си избия от главата онова нахлуване в къщата ви три години след убийствата — каза Бош. — То ме озадачава. Какво е търсил той тук?

— Е, това ще си остане загадка, докато не го намерите — отвърна Уолш. — Защото аз съм също толкова озадачена като вас. Не притежавах нищо негово. Не знаех нищо за случая освен онова, което казах на полицията.

Бош бръкна във вътрешния джоб на спортното си сако, което бе облякъл, след като се изкъпа в банята на „Амансън“. Извади един документ, разгъна го и го прегледа, преди да заговори.

— Това е докладът за произшествието. Написан, преди отпечатъците да бъдат идентифицирани като принадлежащи на Макшейн. Тук пише, че обирджията е ял от хладилника, взел кутия със стари грамофонни плочи, а после задигнал пари и айфон от чантичката ви.

— Точно така — потвърди Уолш.

— Преровил бюрото в домашния ви офис и преместил преспапието — стъклен глобус „Уотърфорд“, — а също така прегледал пощата ви.

— Правилно, само че не е бюро. Използвам като бюро масата в трапезарията. И държах преспапието върху купчината с несвършените неща. Сметки и поща. По онова време се учех да бъда онлайн пътнически агент. Нали разбирате, след като „Шамрок“ вече го нямаше, трябваше да правя нещо. Така че на купчината имаше също документи и брошури за круизи. Неща, които ми трябваха за онлайн обучението.

— Защо Макшейн ще се интересува от това?

— Не знам. Не знаех нито тогава, нито сега. Но той не би могъл да знае какво има в купчината, преди да я прегледа, нали?

Бош кимна и погледна отново доклада за произшествието. Това бе един от многото въпроси, които го човъркаха в този случай. Какво е търсел Макшейн?

— Това е единственото място, където са намерени отпечатъците му — каза той. — Били са неговите, вашите и на вашия син.

— Помня — отвърна Уолш. — Помня също, че имах една теория, за която казах на полицаите тогава.

— И тя беше?

— Ами нали разбирате, преспапието беше от стъкло „Уотърфорд“. Прави се в Ирландия. Той също беше от Ирландия. Може да го е взел в ръце заради това.

Бош кимна, докато размишляваше върху тази теория.

— Да, пише го в доклада — каза той. — Но Уотърфорд е в Ейре, а Макшейн е от Северна Ирландия. Освен това, ако е знаел, че е „Уотърфорд“, или преспапието е имало някаква носталгична стойност за него, защо не го е взел?

— Ами… не знам — каза Уолш. — Може би само той знае.

— Може би… Е, как е синът ви?

— Добре е. Премести се в Санта Кларита, работи на едно голф игрище там.

— Чудесно. Инструктор ли е или…

— Не, той дори не играе голф. Смята го за прекалено скучен. Но обича да е на открито. Поддържа зеленината в „Пясъчния каньон“. Работата е хубава. Отива на работа рано, така че избягва задръстванията.