Пустинна звезда

Бош кимна и реши да сложи край на социалните любезности.

— Госпожо Уолш, благодарен съм ви за отделеното време, особено след като ви се изтърсих така неочаквано. Но наистина бих искал да се върнем в годината на убийствата и да поровите из мозъка си за информация как е вървял бизнесът и какво е ставало в офиса между Стивън Галахър и Финбар Макшейн. Имате ли нещо против? Можете ли да ми заделите още няколко минути?

— Ако мислите, че ще помогне — каза Уолш. — Но спомените ми за това вероятно не са толкова добри като навремето.

— Няма нищо. Странно, но понякога, след като мине дълго време, хората си спомнят за някои неща, които не са споменавали преди, и забравят някои от нещата, които са казали. Затова е полезно всичко да се мине отново. Мисля, че семейството и особено онези две деца го заслужават.

— Ама разбира се. Точно затова ви помагам толкова охотно. Непрекъснато си мисля за онези дечица. Какъв ужас!

— Благодаря ви. Искам да се върнете във времето преди убийствата, когато е изглеждало, че има напрежение в отношенията между Галахър и Макшейн. Помня, че ми разказвахте, че имало спорове между тях.

— Да, имаше. Но винаги се водеха зад затворени врати. Нали разбирате, чувах повишени гласове, но невинаги какво точно се казва.

— Колко чести бяха тези спорове?

— Ами, известно време сякаш всеки ден.

— Но компанията — според счетоводните книги, които прегледахме — е вървяла добре, нали? Преди Галахър да изчезне, имам предвид.

— Така е. Бяхме постоянно заети. Знам, че едно от нещата, които искаше Фин, бе да се наемат още хора и нали разбирате, компанията да се разрасне. Може би да се отвори още един двор за техника и да се докарат още машини. Казваше, че повече машини означават по-голям бизнес.

— Обаче Стивън не е искал да се разраства.

— Не, той беше много консервативен. Беше изградил компанията от нищото. Затова бе предпазлив, а Фин винаги искаше още и още. Двамата спореха, но Стивън бе собственикът и имаше последната дума. Кой би си помислил, че това ще доведе до подобно нещо? Бедните дечица. Искам да кажа, ако е било бизнес спор, защо е трябвало да бъдат убити по такъв начин?

Движеха се по добре утъпкана територия, но Бош имаше нужда да мине отново през случая, за да почувства здрава почва под краката си. Разпитва Уолш още половин час и тя нито веднъж не се оплака, нито се опита да прекъсне разпита. Също така не даде нищо ново откъм значима информация по случая. Но разказът й за последните дни на „Машини под наем Шамрок“ не се бе променил през годините, откакто Бош го бе чул за последно, и това само по себе си беше много показателно.

Той завърши разпита с въпроси за месеците след изчезването на семейство Галахър, когато тя и Макшейн се опитвали да крепят бизнеса, докато чакали семейството и собственикът да се завърнат. Тя отново каза, че не знаела, че Макшейн пуска обяви в интернет и разпродава техниката, вместо да я дава под наем. Тоест, докато той също не изчезнал, оставяйки компанията с практически празен склад и двор.

— Той ме измами, както и всички други — каза тя. — Бяхме свикнали скелетата, крановете и останалото оборудване да липсва за дълги периоди, защото се използваше в дългосрочни проекти. Нямах представа, че никога няма да се върне, защото той го е продал.

— Какво помните за деня, в който Макшейн изчезна? — попита Бош.

— Бяха по-скоро дни. Един ден той не дойде и се обади, че бил болен. Каза, че вероятно ще отсъства ден-два.

— Но не стана така.

— Не, минаха два дни и той още не се вясваше, и се появи един клиент, който имаше проблем с една Джей Ел Джи вишка, която каза, че Фин му продал. Каза, че Фин му дал гаранция, и сега искаше да бъде поправена. Тогава разбрах, че той е продавал разни неща. Позвъних на телефона му, но беше изключен. Заподозрях нещо нередно, проверих банковите сметки и открих, че са празни. Той беше взел всичко и беше изчезнал.

— И се обадихте на полицията.

— Обадих се на човека от отдел „Изчезнали лица“, с когото бях говорила, когато семейството изчезна, и той каза, че ще провери нещата. А после намериха труповете в пустинята и вие поехте случая. Разбрахте ли някога къде е прехвърлил парите?

Бош поклати глава. Не му харесваше да отговаря на въпроси, но на този отговори.

— Били са обменени за криптовалута — каза той. — По онова време биткойн беше новост, но след това нямаше как да ги проследим. Бяха се изпарили.

— Жалко — каза Уолш.

— Да, наистина жалко. Е, сега ще ви оставям. Благодаря ви за отделеното време. Запишете си телефонния ми номер за в случай че се сетите още нещо. Нямам визитки.

— Ще го запиша.

— Понякога разговор като този може да събуди нови спомени.

Уолш стана от масата и отвори едно чекмедже под плота на мивката. Извади оттам бележник и химикалка и Бош й издиктува номера си.

— Мислите ли, че ще го хванете този път? — попита тя.

— Не знам — отвърна Бош. — Надявам се. Точно затова се върнах.

— „Траекторията на моралната вселена е дълга, но клони към справедливост“.

— Мартин Лутър Кинг, нали? Да се надяваме, че е бил прав.