Пустинна звезда

— Не мислех, че е заповед.

— Заповед беше. Така че си върви. Веднага.

Балард седна и се скри от очите на Бош. Той не можеше да види Хатърас, но я чу как отвори, а после затръшна силно някакво чекмедже, след което с грубо дръпване затвори ципа на — както предположи той — чантичката си. После се изправи — видя я над преградата — и тръгна към изхода. Балард не обели нито дума.

На половината разстояние до изхода Хатърас изведнъж се врътна и се върна при Балард.

— В случай че те интересува, той е близо — каза тя. — Убиецът й е много близо.

— Да, ти каза същото и за Макшейн — отвърна Балард. — Ще го имам предвид.

— Не съм казвала, че Макшейн е близо. Колко типично!

— Просто си върви вкъщи, Колин. Ще говорим утре.

Хатърас се врътна пак и пак тръгна към изхода. Когато излезе, Балард се изправи в стола си, така че да може да погледне над преградата към Бош.

— Какво да правя с нея?

Бош поклати глава.

— Не знам. Нямам представа доколко ценна е нейната работа по наследствеността.

— Много — каза Балард.

— Не можеш ли да намериш някой друг? Например Лилия?

— Колин познава тази работа като петте си пръста. Но тези екстрасенски дивотии са проблем. Отворила ли е твоите кашони?

— Не, запечатани са.

— Това върви на зле. Цялата тази работа с командването си е жива мъка. Аз искам просто да разследвам случаи.

— Разбирам те.

Тя се отпусна и се скри от погледа му, но след малко се надигна пак.

— Трябва да се махна оттук, Хари. Отивам на север към Долината и имам нужда от партньор.

Бош стана, готов за тръгване.

17.

Качиха се на колата на Балард и стигнаха чак до 405-а Север, преди Бош да попита къде отиват.

— Направих списък на задачите по случая, докато обядвах, и има един разпит, който искам да отметна — каза Балард. — Нищо кой знае какво, просто надлежна проверка, а сега моментът не е по-лош от всеки друг. Трябваше да се махна оттам.

— Ясно — каза Бош. — Кого ще разпитваме?

— Адам Бийчър. Той и Лора Уилсън са били в една театрална трупа в Бърбанк. Навремето детективите се съсредоточили върху директора на театъра Хармън Харис, защото чули, че той и Уилсън имали връзка година преди смъртта й. Помислили, че може да са останали лоши чувства помежду им. Харис отричал за връзката и те се отказали, когато им представил Бийчър като алиби.

Тя знаеше, че Бош ще разбере, че говори за първите разследващи детективи по случая.

— Значи Бийчър е потвърдил, че е бил с него в нощта на престъплението — каза Хари.

— Точно така — отвърна Балард. — И щях да оставя нещата дотук, но гугълнах имената им по време на обяда и се оказва, че преди няколко години Хармън Харис бил изхвърлен от бизнеса заради обвинения в сексуален тормоз и посегателство. Включен е в поредица статии на „Ел Ей Таймс“ за развлекателния бизнес. Оплаквания срещу Харис са идвали и от мъже, и от жени. Предполагам, че е бил истински холивудски играч, а това зачерква възможността „невинен съм, защото съм гей“.

— Да.

— Статията в „Таймс“ съобщава също, че според анонимни източници Харис изнудвал скрити гей актьори, минали през школата и театъра му. Заплашвал да провали кариерите им, като разпространи, че са гейове.

— Значи мислиш, че Бийчър може да е бил изнуден да потвърди алибито. Харис още ли управлява театъра?

— Не, мъртъв е. Автомобилна катастрофа миналата година — месец след като бил разкрит. Забил се в една бетонна подпора на сто и първа.

— Самоубийство?

— Най-вероятно. Така или иначе, както казах, надявам се просто да отметна това от списъка. Не искам случаят да отиде в „разкрити-други“. Не искам да кажа на Джейк Пърлман, че сме намерили убиеца, но той е извън обсега на земните закони.

— Разбирам. Ами детективите по случая Уилсън? Говори ли вече с тях? Видях в хронологията на Пърлман, че тези по нейния случай вече са починали.

— Опитах за Уилсън. Единият е починал. Другият не ми върна обаждането. Живее в Айдахо.

Много пенсионирани полицаи от Лос Анджелис се местеха колкото може по-далеч от мястото, където са работили, стига да могат да си го позволят. Айдахо беше предпочитано убежище, което мнозина наричаха Синия рай заради ниската престъпност, чистия въздух, консервативните политици и отношението „не ме закачай“. Една от причините Балард да харесва Бош бе решението му да остане в града, на който бе посветил толкова много години.

— Оставих му две съобщения — каза тя. — Струва ми се, че е от онези, които няма да се обадят. Щом той не го е разкрил, значи никой не може. Мразя ги тези глупости.

Балард не за първи път се сблъскваше с този проблем в работата си по неразкрити случаи и не можеше да го разбере — да поставиш детективската си гордост над справедливостта за една жертва и за семейство, което е изгубило нещо безценно. Също така смяташе, че това има някаква връзка с пола. Някои от тези стари мъжкари не харесваха идеята жена детектив да поеме неудачните им разследвания и да разкрие случая. Трябваше обаче да признае пред себе си, че отчасти по тази причина не търси упорито Дюбоз.

— Как се казва този от Айдахо? — попита Бош. — Може да съм го познавал навремето.

— Дейл Дюбоз — каза Балард.