Пустинна звезда

— Няма да ви кажа. Рискът днес е същият, както и навремето. Той още е звезда. Няма да съсипя кариерата му.

— Ние ще го пазим в тайна. Дори няма да го записваме.

— Не. Нищо не остава в тайна завинаги, но ако ви кажа, ще е предателство. Не само към него, а и към всички нас.

Балард кимна бавно. Инстинктивно усещаше, че са измъкнали всичко възможно от Бийчър. Той бе признал, че е излъгал, но бе потвърдил алибито на Хармън Харис.

— Добре, нека ви попитам нещо — каза Балард. — Ако вие не сте били с Харис, откъде знаете, че той наистина е бил с онзи другия? С онзи господин Хикс, кинозвездата.

— Защото го попитах.

— Попитали сте господин Хикс?

— Да, не смятах просто да се доверя на думата на Хармън и да лъжа ченгетата. Отидох при него и го попитах. Той потвърди. Край на историята и сега вече наистина трябва да си вървите.

— Нали знаете, че можем да ви повдигнем обвинения, задето сте ни излъгали навремето?

— След седемнайсет години? Много се съмнявам.

Балард разбра, че заплахата й се е провалила, почти веднага, щом я изрече. Не се сещаше за друг начин да измъкне от Бийчър името, от което се нуждаеше.

— Поддържате ли още контакт с господин Хикс? — попита тя.

— Не — отвърна Бийчър. — Станал е толкова важна клечка, че не можеш да се доближиш до него дори за да го попиташ „Ей, помниш ли ме?“.

— Можете ли да се свържете с него и да го накарате да ни се обади анонимно? Просто искам да получа потвърждение, за да продължа нататък с разследването.

— Не. Няма начин той да остане анонимен. Ще познаете с кого говорите до десет секунди.

Балард кимна и хвърли поглед към Бош. Това бе сигналът й за него да зададе всякакви въпроси, които може да има. Но той поклати лекичко глава. Нямаше въпроси, които да не са били вече зададени.

— Добре, господин Бийчър, благодаря ви за съдействието — каза тя. — Ще ви оставя визитката си и се надявам да ми се обадите, ако се сетите за някоя допълнителна информация, която можете да споделите с мен.

— Добре — отвърна Бийчър. — Но не мисля, че ще ви се обадя.

И тримата станаха и тръгнаха към вратата. Бийчър я отвори, после отстъпи да пропусне Балард и Бош. Докато Бош минаваше покрай него, Бийчър подхвърли:

— Вие не говорите много, нали?

— Обикновено не ми се налага — каза Бош.

18.

Бош слушаше концертния албум на Кинг Къртис, записан на Филмор Уест само няколко месеца преди убийството му през 1971 г. Увеличи с две деления силата на звука за „A Whiter Shade of Pale“ и се замисли за всичката музика, останала незаписана от саксофониста поради преждевременната му кончина в схватка пред нюйоркския му апартамент. Паркър, Колтрейн, Браун, Бейкър — списъкът на хората, напуснали сцената по средата на песента си, бе дълъг. Това насочи мислите му към семейство Галахър и всичко, загубено заедно с тях. Децата дори не бяха имали шанс да оставят песен след себе си.

Пред къщата кратко избибипка клаксон и Бош вдигна иглата от плочата и изключи уредбата. Грабна ключовете си и излезе. Балард го чакаше в колата си край бордюра, вратата на пътническата седалка вече бе отворена. Това подсказа на Бош, че нещо тази сутрин я е разбързало. Той се качи и се препаса с колана.

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна тя. — „Прокъл Харъм“ ли слушаше?

Каза го с изненада, докато се отделяше от бордюра и се насочваше към „Кауенга“.

— Близо си — рече Бош. — Беше кавър от Кинг Къртис.

— Баща ми обичаше тази песен — каза Балард. — След сърфиране сядаше на брега и я свиреше на своята флейта-играчка.

— Аз я чух за първи път на хармоника. От едно момче във Виетнам. Звучеше ми като погребална песен. А онова момче така и не се върна у дома.

Това сложи край на разговора и Бош усети, че е помрачил настроението. Балард го спаси, като му подаде лист, който той знаеше, че е от бележника й.

— Какво е това?

— Списъкът ми за случая. Прегледай го и избери нещо, с което да започнем. Избери повече от едно.

Бош изучи списъка. В него имаше няколко точки, но някои вече бяха зачеркнати като изпълнени.

— „Снимка за НХ“? — попита той.

— Трябваше да пратя на Нелсън Хейстингс снимка на Лора Уилсън — каза Балард. — Но той вече разпита за нея в офиса, преди да стигна до това.

— На твое място все пак бих я пратил. Понякога лицето се запомня по-лесно от името.

— Да, но никой от сегашните им служители не е бил с тях по време на онези първи избори. Трябва да напомня на Хейстингс да ми прати името на ръководителя на кампанията им. Тогава ще видя дали иска снимката.

— „Хуанита“ — това майката на жертвата ли е?

— Да, в Чикаго. Трябва да разберем какво е станало с вещите на Лора и да видим дали можем да намерим онази значка от кампанията.

— Добре, какво ще кажеш аз да говоря с нея, а също така да се свържа с Дейл Дюбоз?

— Супер.

— Какво друго?

— Като стигнем в офиса, искам да се обадя на Дарси Трой. Тя ми прати есемес, докато идвах насам. Имала да сподели някаква предварителна информация за здравето на нашия заподозрян. Не исках да й се обаждам, докато карам, освен това исках и ти да чуеш.

— Затова ли бързаш толкова?