Пустинна звезда

— Хмм, ами всъщност да.

Отстъпи назад, за да минат. Влязоха в спретнат и скъпо обзаведен хол с трапезария и кухня в дъното и коридор, водещ към задната част на къщата. По стените имаше големи картини в дървени рамки — всичките етюди с мъжко тяло.

— За кражбата ли става дума? — попита Бийчър.

— Каква кражба?

— В съседната къща, на Тилбруксови. Претарашиха я преди няколко нощи. Отишли на кино за първи път от над две години и докато ги нямало, им ограбили къщата. Ама че град, а?

— Това се води обир, а ние разследваме убийство.

— Убийство ли? Мамка му! Кой?

— Може ли да седнем, господине?

— Разбира се.

Той посочи дивана и фотьойлите, наредени около една масичка за кафе, която бе дебела пет сантиметра и изглеждаше направена от секвоя. На нея имаше малка статуетка — полегнал ангел с едно откъснато крило, което лежеше в нозете му. Балард седна по средата на дивана, пред възглавницата, и извади малък бележник от джоба на марковото си спортно сако. Бош се настани в черен кожен фотьойл до ъгъла на масичката за кафе, така че за Бийчър остана другият от двата.

Разпита започна Балард.

— Господин Бийчър, подновихме разследването за убийството на Лора Уилсън през 2005 година. Вие сте я познавали, нали?

— А, да, Лора, бяхме в един театър. Боже мили, непрекъснато си мисля за нея. Толкова ме тормозеше, че така и не хванаха никого. Не мога да си представя какво е било за семейството й.

— Навремето сте били разпитани от детектив Дюбоз. Помните ли?

— Да, помня.

— Казали сте на детектива, че в нощта на убийството сте били с Хармън Харис.

Балард видя как лицето на Бийчър помрачня и очите му се отклониха. Той явно не мислеше за Хармън Харис със същата привързаност, както за Лора Уилсън.

— Да, казах му — потвърди той.

— Дошли сме, защото искаме да ви дадем възможност да оттеглите това показание, ако желаете — каза Балард.

— Какво имате предвид, че съм излъгал ли?

— Искам да кажа, че ако не е вярно, че сте били с него, сега е моментът да си признаете, господин Бийчър. Става дума за неразкрито убийство. Трябва да знаем истината.

— Нямам какво да признавам.

— Още ли работите в театъра, господин Бийчър? Като актьор?

— Рядко играя. Прекалено съм зает с другата си работа.

— И каква е тя?

— Търся терени за продукции, базирани в Ел Ей. Честно казано, работата е повече, отколкото мога да свърша.

Балард си отбеляза, че той не признава, че не е постигнал кой знае какъв успех като актьор. Твърдеше, че нещо друго го е отвлякло от тази работа.

— Знаете, че Хармън Харис е мъртъв, нали? — попита тя.

— Да — каза Бийчър. — Истинска трагедия.

— Забил се в бетонна колона на магистралата месец след като се разкрило, че подлагал на сексуален тормоз студентите си и работниците в театъра. Имаше статия в „Лос Анджелис Таймс“. За това знаехте ли?

Бийчър закима усърдно. Ръцете му бяха стиснати в скута му.

— Да, знаех.

— В статията се цитират трима анонимни мъже, които казват, че Харис заплашвал да разгласи в индустрията, че са гейове, ако не правят секс с него. Това също го прочетохте, нали?

— Да.

— Вие също сте гей, господине… нали така? Алибито, което сте дали, е, че сте прекарали заедно нощта, когато е била убита Лора Уилсън.

— Да, съвсем вярно, но какво общо има това с новото разследване?

— Бяхте ли изнудван по някакъв начин от Харис, за да му осигурите алиби?

— Не, не съм!

— Бяхте ли един от анонимните източници за статията в „Таймс“?

— Не съм! Мисля, че наистина трябва да си вървите. Имам Zoom среща.

Бийчър стана, но не и Балард и Бош.

— Моля, седнете, господин Бийчър — каза Балард. — Имаме още въпроси.

— Срещата ми е след пет минути — оплака се Бийчър.

— Колкото по-скоро седнете, толкова по-скоро ще сте готов за срещата си.

Бийчър бе минал зад фотьойла си и бе сложил ръце на него, сякаш за опора. Наведе глава, после я вдигна ядосано и заяви:

— Искам да си вървите.

— Сядайте — каза Бош. — Веднага.

Първите думи, които бе произнесъл в къщата, накараха Бийчър почти да подскочи и той го изгледа уплашено.

— Моля ви — добави Балард.

— О, добре де — каза Бийчър.

Заобиколи фотьойла и рухна на него.

— Бащата на Лора е умрял от ковид миналата година — каза Балард. — Без да дочака справедливост за дъщеря си. Майка й е още жива и чака правосъдие. Имаме нужда от помощта ви, господин Бийчър. Имаме нужда от истината.

Бийчър прокара ръце през гъстата си тъмна коса, разрошвайки грижливо оформения си перчем. После каза:

— Вървите по грешен път.

Балард се приведе няколко сантиметра напред. Това не бе отричане, нито признание, че е лъгал. Но тя го взе за признак, че има нова история за разказване, и попита:

— Как така?

— Хармън не е убил Лора — каза Бийчър. — Абсолютно невъзможно е.

— Затова ли му създадохте алиби?

— Той имаше алиби, но не можеше да го използва.

— Какво беше то?

— Беше с друг, не с мен. Само че онзи човек не можеше да отиде в полицията. Беше известен и не можеше да рискува да се разкрие, че е обратен. С кариерата му щеше да е свършено.

— Познавахте ли го?

— Знаех за него. Много хора знаеха. Затова Хармън ме накара да кажа, че аз съм бил с него онази нощ, това е всичко.

— Кой всъщност е бил с него онази нощ?