Пустинна звезда

— Не го помня. Но ще се пробвам. Ще поразпитам насам-натам дали някой го е познавал и може би ще успея да го накарам да си вдигне телефона.

— Благодаря. Не съм сигурна какво ще постигнем, но човек никога не знае. Понякога тези старчета взимат някакви материали със себе си, когато се пенсионират. Не би трябвало, но го правят.

— Много смешно. Та този Дюбоз в Холивудския ли е бил или в „Грабежи и убийства“? Изобщо не помня това име.

— Не, случаят бил предаден на Североизточния участък. Явно в Холивудския имало две убийства по-рано през деня и всички работели по тях. Лейтенантът го прехвърлил на Североизточния.

Холивудският и Североизточният участък бяха съседни. Не беше нещо необичайно случаи да се местят от единия в другия в зависимост от натоварването и наличието на персонал.

— Е, добре, ще видя дали мога да се свържа с Дюбоз — каза Бош. — Иска ми се да го попитам защо не са направили нищо с кръвта в урината.

— Аз лично не бих ги винила за това — отбеляза Балард. — По онова време не са могли да извлекат кой знае какво от серологията. Дори да са имали списък на всички хора в Ел Ей със заболявания на бъбреците и пикочния мехур, какво можеш да направиш с това? Те сигурно са хиляди.

— Можели са поне да проверят криминалните досиета, сексуалните престъпници, да стеснят тези хиляди.

— Вярно е. Но не забравяй, че те са работили в Североизточния, а не в спецотдел „Убийства“ в центъра. Били са втора категория.

— Няма значение. Аз също бях втора категория, но всеки има значение. Знаеш ли защо е станало така? Тя е била чернокожа, затова не са проследили уликата. Дай ми номера на този в Синия рай. Ще му се обадя.

— И какво ще му кажеш? Ще се включи гласовата му поща.

— Ще му кажа, че ако не ми се обади, ще отида дотам да го видя. А това няма да му хареса.

— Добре, Хари. Благодаря ти. Ще ти пратя телефона, след като свършим с този разпит.

Балард сви по 101-ва и заобиколи покрай северния склон на планините Санта Моника, преди да излезе в Студио Сити. Насочи се към адреса, който бе взела от шофьорската книжка на Адам Бийчър — къща на „Вайнланд“ в подножията.

Изведнъж осъзна нещо.

— Мамка му. Извинявай, Хари! Току-що ми хрумна, че трябваше да пътуваме отделно. Ние сме кажи-речи в твоя квартал, а сега трябва да се връщаш чак до „Амансън“ да си вземеш колата.

— Голяма работа — отвърна Бош. — Нали трябваше да ми разкажеш за случая?

— И да те ядосам за Дюбоз. Знаеш ли какво? След разпита мога да те оставя вкъщи, а утре ще мина да те взема.

— Ами… дай да решим това, след като приключим. Трябва да помисля дали ще имам нужда от колата си тази вечер.

— Да нямаш среща с готина мацка?

— Ъъъ, не. Но като стана дума за срещи, канех се да те питам: как я карате с пожарникаря?

— Всъщност той е фелдшер и го няма вече.

— О, извинявай, не знаех. Надявам се, че решението е било твое.

— Да.

— Прекарвали сте твърде много време разделени?

— Не, тъкмо обратното. Той три дни работеше и четири почиваше, и единственото, което искаше да прави, когато не е на работа, беше да пече барбекю и да гледа повторения на „Пожарникарите от Чикаго“.

— Хммм — каза Бош.

Балард знаеше, че може да разкаже на Бош още, но не продължи. Искаше да остане съсредоточена върху случая и разпита на Адам Бийчър.

Спря пред къща, построена на парцел, който бе толкова силно наклонен наляво, че от едната й страна имаше два етажа, а от другата — само един. Входната врата се намираше в края на виеща се каменна пътека със стълби към горното ниво.

— Хари, ще можеш ли да се качиш? — попита Балард.

— Няма проблем — отвърна Бош. — Значи този човек е още актьор?

— Не, вече не. Потърсих го в IMDb и има няколко телевизионни роли преди десет-дванайсет години. Пише, че напоследък се занимавал с избора на терени за различни сериали, снимани тук в Лос Анджелис.

— Сигурно е доста добър в това. В този квартал къщите са поне за седемцифрени суми.

— Може да я е взел под наем. Ще вървим ли?

Балард отвори своята врата. Наклонът бе толкова голям, че вратата веднага се захлопна под собствената си тежест. Тя опита пак, като протегна крак да я избута докрай, за да се задържи. Бош също излезе с мъка, а после заобиколи колата отзад.

— Той знае ли, че идваме? — попита.

— Не — отвърна Балард. — Исках да му дойде изневиделица.

Бош кимна одобрително.

— Дано да си е вкъщи — каза Балард. — Беше много по-лесно да хванеш хората вкъщи по време на карантината.

Отиде до входната врата и изчака Бош да я настигне. Той изкачваше стъпалата бавно и докато стигне до нея, вече пухтеше.

— Добре ли си? — попита тя.

— По-добре от всякога — заяви той.

Балард натисна звънеца; знаеше, че са наблюдавани от камера. След малко им отвори мъж със сини джинси и дочена риза.

— Господин Бийчър? — попита Балард.

— Същият — отвърна мъжът. — А вие кои сте?

Балард му показа значката си и се представи, после представи Бош за свой партньор.

— Бихме искали да влезем и да ви зададем няколко въпроса.

— За какво? — попита Бийчър. — В момента работя и след двайсетина минути имам среща по Zoom, за която трябва да се подготвя.

— Няма да ви отнеме много време, господине. Може ли?