Пустинна звезда

Следващият й ход бе да гугълне магазините за смокинги в Сенчъри Сити и да започне да звъни по телефона. Когато изчерпа всички списъци в интернет и още не бе попаднала на търговец на име Крамър, премина към Бевърли Хилс, който бе в съседство със Сенчъри Сити.

Удари джакпота на третото си обаждане, до магазин на Бевърли Драйв. Казаха й, че продавач на име Александър Крамър днес имал почивен ден, но щял да дойде на работа утре сутринта в десет. Балард предположи, че продажбата на смокинги в Бевърли Хилс изисква по-официално име от Санди.

Тя затвори. Смяташе да е в Бевърли Хилс утре сутринта, когато Крамър дойде на работа.

22.

Бош бе присвил очи от ярката сутрешна светлина и лекия махмурлук и търсеше номера на малка къща от жълти тухли на ъгъла на „Саут Кийлър“ и Западна 43-та улица. Намираше се далеч от хотела край езерото, където бе прекарал нощта. И още по-далеч от Лос Анджелис. Седеше на задната седалка на едно такси в смесен квартал от малки къщи, едноетажни складове и фабрики.

— Трябва да е тук — каза шофьорът.

— Не виждам номер — отбеляза Бош.

— Да, но трябва да е тук. Джипиесът ми казва така и това е най-доброто, което мога да направя за вас, господине.

— Добре де, ще сляза. Не искаш ли да изчакаш? Няма да се бавя повече от половин час, а после отивам на терминала на Американските авиолинии на „О'Хеър“. Ще ти платя за престоя. Не искам да си изпусна самолета.

— Не, човече, не чакам на такива места.

— Сигурен ли си? Петдесет долара само за да изчакаш половин час? А след това и курсът до летището.

Бош видя очите на шофьора в огледалото. Той обмисляше предложението. Според приложението за таксита името му беше Ирфан. Бош не беше сигурен защо мъжът не иска да остане в квартала. Това несъмнено беше среден към беден квартал, но нямаше нищо, което да сочи възможна опасност. Нито графити, нито банди, кибичещи по ъглите.

— Нека да са осемдесет, Ирфан — каза Бош. — В брой.

Шофьорът го погледна в огледалото и каза:

— Направи ги сто. И петзвезден рейтинг.

Бош кимна.

— Дадено. Сега какво, искаш ли да скъсам стодоларова банкнота на две, както правят по филмите? Да ти дам едната половина и да запазя другата?

— Не, но ми плащаш веднага щом влезеш отново в колата — каза Ирфан. — В брой. Иначе те оставям тук и ти пожелавам късмет в намирането на друг транспорт. Никой не идва насам и ще си изтървеш самолета.

— Дадено. И без това имам само двайсетачки.

Ирфан, изглежда, не видя в това нищо забавно. Бош открехна вратата и тъкмо се канеше да излезе с раницата си, когато се поколеба.

— Ирфан, какво му е на този квартал, че никой шофьор не иска да идва насам?

— Прекалено много огнестрелно оръжие — каза Ирфан.

Бош си помисли, че това може би е проблем на повечето квартали в големите градове, но не каза нищо и слезе.

Фасадата на къщата, ливадата отпред и храстите бяха чисти и спретнати. Жълтите тухли създаваха впечатление за някаква упорита здравина, сякаш къщата бе крепост срещу студа и жегата.

Хуанита Уилсън го очакваше и отвори вратата още преди да е стигнал до нея. Беше стара жена и му се усмихна немощно.

— Госпожа Уилсън? — попита Бош. — Аз съм Хари Бош. Говорихме по телефона.

— Да, аз съм… наричайте ме Хуанита — каза тя. — Заповядайте, влезте.

Бош влезе и стисна внимателно ръката й. Хуанита Уилсън беше слабичка и крехка и носеше широк пеньоар, за да прикрие това. Косата й беше скрита под нещо като тюрбан, направен от плат на червени, черни и зелени ивици. Въпреки това Бош забеляза приликата със снимката на Лора Уилсън, която имаше Балард. Очите бяха същите.

Той й благодари за помощта и че му е позволила да й се натрапи с толкова кратко предизвестие. Обясни й, че колкото по-рано се върне в Лос Анджелис, толкова по-скоро значката ще може да бъде изследвана за отпечатъци и ДНК и разследването ще може да продължи. И че точно по тази причина си е резервирал полет, който ще го върне там до средата на следобеда.

— С други думи, малко бързам — каза накрая. — Искам да отнеса това час по-скоро на нашите лаборанти, за да могат да го изследват.

— Разбирам — отвърна Хуанита.

Поведе го през малката къща към спалнята в задния край, която бе принадлежала на дъщеря й. Тя бе малка, но сияеше приятно от слънцето, проникващо през прозореца с отворени завеси.

На Бош му изглеждаше, че половината стая е запазена така, както я е оставила Лора, а другата половина е превърната в домашен офис. Имаше сгъваема масичка със стол и на нея лежаха хванати с ластик пощенски пликове, както и най-различни други книжа.

— Мъжът ми се настани тук, след като Лора замина за Ел Ей — каза Хуанита. — Но запазихме останалата част за нея, когато ни идва на гости или ако реши да се откаже от мечтата си и да се върне. А после… просто го оставихме така.

Бош кимна, че разбира. Видя един кашон на леглото и го посочи.

— Там ли намерихте значката?

— Да, точно в този — каза Хуанита. — Отгоре имаше някакви дрехи и сценарии, върху които мисля, че е работила по онова време. Но когато ги махнах, веднага видях значката в една кутия от обувки.

Бош извади телефона и включи камерата на видеозапис.