Пустинна звезда

Магазинът за смокинги се намираше на Бевърли Драйв южно от „Уилшир“, което го поставяше от по-икономичната страна на Бевърли Хилс. Приличаше на магазин с голям стокооборот, за разлика от салоните на Родео Драйв, които приемаха само с уговорена среща и обслужваха клиенти, тръгнали за церемонията по Оскарите и афтърпартито на „Венити Феър“.

Балард седеше в колата си, посръбваше кафе и чакаше да отключат стъклената входна врата на магазина. Беше 9:50.

Телефонът й иззвъня и тя видя, че е Бош. Прие обаждането, но очите й не се откъсваха от стъклената врата.

— Само да докладвам — каза Бош. — Значката е у мен и съм на летището, готов да се кача на самолета.

— Чудесно — отвърна Балард. — Как е Хуанита?

— Изцяло готова да сътрудничи, само че е болна. Умира.

— Какво й е?

— Рак в последен стадий. Не знам колко време й остава, но не мисля, че е много. Без да те притискам, тя ми каза, че продължавала да се държи само защото ти си й дала надежда. Иска да доживее да види някой изправен пред съда.

— О, изобщо не ме притискаш. Какъв рак?

— Не попитах. От онзи, дето накрая се съсухряш целият.

— Боже. Е, единственото, което можем да направим, е да направим каквото можем. Надявам се да стигнем до дело и тя да е още жива, за да го разбере.

— В колата ли си? Чувам улично движение.

Балард му каза какво прави и докато говореше, видя как един мъж на четирийсет и няколко се приближи до стъклената врата на магазина за смокинги, отключи я и влезе.

— Мисля, че той току-що отвори магазина — каза тя. — Трябва да влизам, преди да са се появили клиенти.

— Оставям те — каза Бош. — Но като се върнеш в „Амансън“, можеш ли да подготвиш криминалистите за онова, което предстои? Навярно биха могли да пратят кола за отпечатъци, за да свършат работата още там, на място, и да разберем дали пътуването ми е било пълна загуба на време.

— Няма проблем.

— Успех.

Затвориха и Балард слезе от колата. Беше доволна, че не отговори „Нямаш грижа“ на искането на Бош за криминалистите.

Влезе в магазина с папка с две снимки в нея. Покрай дясната стена се редяха закачалки със смокинги, а покрай лявата — рафтове с бели ризи от пода до тавана. В дъното имаше пробна с огледала, а в предната част — каса. От двете страни на касата бяха поставени стъклени витрини с папийонки в едната и подбрани копчета за ръкавели в другата.

Нямаше и следа от мъжа, когото Балард бе видяла да отключва магазина и да влиза.

— Ехо? — извика тя. — Има ли някой?

— Момент — отговори й нечий глас. — Ще бъда при вас след минутка.

Балард отиде до стъклената витрина и заразглежда копчетата за ръкавели. Те варираха от изискани и елегантни до кичозни и отблъскващи. Приведе се над един чифт, който представляваше женски силуети с изпънати назад ръце и изпъчени гърди — образ, познат й от калниците на полуремаркетата.

— С какво мога да ви помогна?

Балард се обърна и видя мъжа, който бе отключил магазина. Свали полицейската значка от колана си и му я показа.

— Рене Балард, Лосанджелиско полицейско управление. Търся Санди Крамър.

Той вдигна ръце.

— Хванахте ме!

После ги свали и ги протегна напред събрани, сякаш да му сложат белезниците. Балард се усмихна бегло. Не й се случваше за първи път някой да реагира така, когато му покаже значката си, и да се мисли за остроумен.

— Трябва да ви задам няколко въпроса във връзка с разследване на убийство — каза тя.

— Ох, мамка му, извинете — каза Крамър. — Май не трябваше да се шегувам, нали? Кой е убит?

— Има ли къде да поговорим насаме? Предпочитам да не ни завари някой клиент по средата на разговора.

— Хммм, имаме стая за отдих отзад. Малко е тесничка.

— Няма нищо.

— Нямам уговорени срещи до единайсет. Мога просто да сложа бележка на вратата и да заключа. Колко дълго ще отнеме?

— Не много.

— Ами добре, да действаме.

Той отиде зад щанда, извади бележник за записване на инструкции за преправяне на смокингите и написа „Ще се върна до 10:45“. С тиксо от една кошница залепи бележката на предното стъкло, после се наведе да заключи вратата и каза:

— Елате с мен.

Минаха през една завеса в пробната и влязоха в помещение, което бе наполовина склад и наполовина стая за отдих. Имаше маса с два стола и Крамър предложи единия на Балард. Тя седна, Крамър също седна и попита:

— Кажете сега, какво убийство?

— Ще стигнем и дотам — отвърна Балард. — Но първо ми кажете кога говорихте за последно с Джейк Пърлман?

— Боже мой, Джейк мъртъв ли е?

Изненадата му се стори искрена на Балард. Тя бе искала да разбере дали Пърлман или някой от екипа му не е съобщил на Крамър за разследването.

— Не, не е мъртъв — каза тя. — Можете ли да си спомните кога за последно сте говорили с него?

— Хммм, ами доста отдавна — каза Крамър. — Обадих му се, когато спечели изборите. Значи трябва да е било преди колко, четири години?

— Той беше избран преди шест.

— Леле, как лети времето! Е, когато и да е било, обадих му се и го поздравих. Помня, че му казах, че сега ще ходи по сума ти официални събития, и му предложих отстъпка в магазина. Но това беше всичко. Той така и не се възползва.

— Ами Нелсън Хейстингс? Говорили ли сте с него напоследък?