Пустинна звезда

— Госпожо Уилсън, можете ли да ми покажете, без да докосвате значката?

Проследи я с камерата, докато тя отиде до кашона, отвори го и посочи надолу в него. Бош се приближи и видя, че вътре има кутия за обувки. Беше без капак и пълна с дреболии, които той позна от снимката на чекмеджето на Лора Уилсън от местопрестъплението. Свали по-ниско телефона си и увеличи върху значката от кампанията, на която пишеше „ДЖЕЙК!“.

— Ако ви дам телефона си, ще можете ли да ме снимате как взимам значката, госпожо Уилсън? — попита той.

— Щом искате — отвърна Хуанита. — Но не съм кой знае колко добра с камера.

— Няма нищо. Искам само да документирам веригата на притежание.

— Верига на притежание ли?

— Кога у кого е била дадената вещ. За да се знае, че след като е била прибрана, е останала под полицейски контрол.

— Разбирам.

Бош й връчи телефона и тя го засне как си слага гумени ръкавици, извадени от раницата, и отваря найлонов плик за веществени доказателства. После бръкна в кашона и извади значката от кутията за обувки. Сложи я в плика, след което го запечата и го прибра в джоба на спортното си сако.

Посегна за телефона, изрече на глас датата и часа, после спря записа. Пусна видеото отначало и видя, че Хуанита е хванала всичко необходимо.

— Това трябва да свърши работа. Благодаря ви.

— Мога ли да направя още нещо? — попита Хуанита.

Бош се поколеба. Носеше в раницата си комплектите за вземане на отпечатъци и проби. Балард му ги беше дала на излизане от центъра „Амансън“. Той знаеше, че според процедурата трябва да вземе отпечатъците на Хуанита и проба от ДНК-то й, за да могат да я изключат, ако намерят нещо върху значката. Но се колебаеше да подложи тази крехка чернокожа жена на такова изпитание и може би да я накара да се почувства малтретирана от разследването на убийството на собствената й дъщеря. Реши да подмине процедурата.

— Казахте, че не сте пипали значката, нали?

— Не, видях я там и изобщо не я докоснах, както ми казахте — заяви Хуанита. — Нещо не е наред ли?

— Не, не. Всичко е чудесно. Ами, в такъв случай, това беше и вече мога да ви се махна от главата.

— А какво ще стане сега?

— Ами, ще се върна в Лос Анджелис и както казах, ще предам това на криминолозите още днес. Ако извадим късмет, ще намерим отпечатък, който не е на дъщеря ви, и ще го проверим, ще видим кой е пипал значката и може би ще разберем кой й я е дал. Или детектив Балард, или аз ще ви държим в течение за напредъка ни.

— Добре. Защото не съм сигурна колко още мога да чакам, нали разбирате?

— Знам, че е трудно. Чакали сте много, много дълго и повярвайте ми, знам какво е.

— Не, не ме разбрахте. Времето ми изтича, детектив Бош. Имам рак. Рак в последен стадий и искам да разбера преди… края.

Бош осъзна, че тя не е толкова стара, колкото си бе помислил отначало. Беше болна. Предположи, че тюрбанът вероятно крие плешивината, получена в резултат на интензивното лечение срещу рак, и се засрами от нетактичността си.

— Съжалявам — успя да прошепне.

— Бях се отказала и се готвех да умра — каза Хуанита. — А после ми се обади вашата детективка и ми даде надежда. Ще се държа, детектив Бош, докато не ми дадете отговор.

— Разбирам. Ще работим бързо. Това е всичко, което мога да ви обещая.

— Не искам нищо повече. Благодаря ви.

Бош кимна. Хуанита го изпрати до входната врата, където си стиснаха ръцете и се сбогуваха. От верандата Бош не видя никаква кола да го чака на улицата и изръмжа:

— Мамка му! Няма да получиш никакви звезди, Ирфан.

Слезе по стълбите и извади телефона си, за да отвори приложението за таксита и да се опита да намери друга кола. Някакво движение в периферното му зрение привлече вниманието му и той вдигна очи и видя как колата на Ирфан се приближава и спира до бордюра. Прозорецът беше свален.

— Отидох да заредя — извика мъжът.

Бош се качи на задната седалка. Подаде пет двайсетачки над облегалката на шофьора и каза:

— Изчакай един момент.

Ирфан се подчини. Бош си сложи слушалките и пусна музиката, която бе свалил на айфона си предната нощ. Беше ходил да гледа квинтета на Фарез Уитед в джазклуб „Уинтърс“ близо до Военноморския кей. Концертът беше от произведения на Майлс Дейвис, на Бош му беше харесало и остана до твърде късно. Но искаше да чуе и собствената музика на Уитед, затова бе свалил три албума, когато се върна в хотелската си стая. Сега в ушите му зазвуча песен, наречена „Дървото на живота“, докато гледаше назад към къщата, където бе израснала Лора Уилсън.

Да се нарече скромна би било меко казано. Той се замисли за мизерното начало на Лора в къщата от жълти тухли и за мечтата, която я бе отвела в Ел Ей само за да й отнемат всичко, което е имала и на което се е надявала. Това го ядоса и той усети стар, познат огън да се разгаря в него.

— Добре, Ирфан — каза накрая. — Откарай ме на летището.

23.