Пустинна звезда

Накрая стигна до снимките на криминолозите и последния джоб със снимка на картончето за отпечатъци, на което лаборантът бе свалил частичния отпечатък от длан. Взираше се в него, когато усети нечие периферно присъствие, вдигна очи и видя, че Том Лафонт е излязъл от отделението си.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Ъъъ, да, наред е — каза Бош. — Просто преглеждам това.

Чувстваше се неловко Лафонт да го изучава с поглед.

— Дала ти е големия случай, а?

— Какво искаш да кажеш? — попита Бош.

— Сестрата на съветника. Имам чувството, че ако не го разкрием, няма да се задържим дълго.

— Мислиш ли?

— Е, Балард със сигурност прекарва доста време на телефона с него. Нали разбираш, дава му подробен отчет какво правим тук. Изглежда, разговорите винаги се връщат към сестра му. Така че е подложена на натиск, без съмнение.

Бош само кимна.

— Намери ли нещо, което трябва да се направи? — попита Лафонт. — Много бих се радвал да приключим този случай.

— Не още — каза Бош. — Продължавам да търся.

— Е, успех тогава. Ще ти е нужен.

— С какво си се занимавал в Бюрото? В офиса в Ел Ей ли си работил?

— Започнах в Сан Диего и изпълнявах задачи в Сакраменто и Оукланд, преди да се озова тук. Бях в отдел „Тежки престъпления“. След двайсет години напуснах. Писна ми да гоня банкови обирджии.

— Мисля, че те разбирам.

— С Лилия свършихме за днес. Добре дошъл и до следващия път.

— До следващия път.

Бош гледаше как Лафонт и Агзафи си събират нещата и излизат. Изчака малко, а после стана да потърси ксерокс.

На път към изхода от архива спря и погледна по един от проходите. Рафтовете от двете му страни бяха отрупани с дела за убийства. Някои нови и сини, други избледнели, а малък брой дела се съхраняваха в бели папки. Той влезе в прохода и тръгна бавно покрай делата, плъзгайки пръстите на лявата си ръка по пластмасовите папки. Всяка от тях бе история на едно неразкрито убийство. За него това бе свещена територия. Библиотека на изгубените души. Твърде много, за да могат той, Балард и останалите да ги разкрият някога.

Твърде много, за да заглушат някога болката.

Когато стигна до края на прохода, се обърна и тръгна по следващия. Рафтовете тук бяха също така отрупани с дела. Един прозорец на тавана горе пропускаше следобедното слънце и хвърляше естествена светлина върху неестествената смърт. За момент Бош се спря и постоя неподвижно. В библиотеката на изгубените души цареше тишина.

4.

Балард взе Пинто от кучешкия приют и го разходи на каишка до апартамента си. Той бе петкилограмов чихуахуа мелез, но успяваше да тегли силно каишката, защото биологичният му часовник му подсказваше, че в края на разходката го чака вечеря.

Когато стигна до стълбите пред входната врата на сградата, телефонът й иззвъня и тя видя на екрана името на Бош.

— Хари?

На заден фон се чуваше музика. Джаз. Тя предположи, че си е вкъщи.

— Здрасти. Къде си? — попита той.

— Тъкмо влизах вкъщи — каза Балард. — Какво е това? Звучи добре.

— „Клифърд Браун със струнен оркестър“.

— Е, завърши ли анализа си?

— Да. Прегледах го два пъти.

— И?

— Ами, следователите са свършили добра работа. Всъщност много добра. Не видях пропуски.

Балард не бе очаквала наистина Бош да разплете случая или дори да намери пропуск в разследването. Тя самата бе прегледала документите и не бе намерила за какво да се хване, нито някой необърнат камък.

— Е, струваше си да опитаме — каза Балард. — Ще се свържа със съветника и ще му кажа, че сме…

— В момента гледам снимката на отпечатъка от длан — прекъсна я Бош. — Частичния.

— Как така я гледаш? Мислех, че си си вкъщи.

— Вкъщи съм.

— Значи си направил копия, след като ти казах да не го правиш?! Страхотен първи ден, Хари! Ти вече…

— Искаш ли да чуеш какво мисля, или предпочиташ да ме уволниш за неспазване на правилата?

Тя помълча за момент, преди да подмине нарушението му.

— Добре. Какво мислиш?

— Това е само снимка. Истинският картон с отпечатъка съществува ли още, или е бил дигитализиран и унищожен?

— Картоните с отпечатъците не се унищожават, защото всички дигитални съвпадения са последвани от визуално потвърждение с действителния отпечатък, преди случаят да бъде пратен в съда. Такава е процедурата в момента. За какво ти е оригиналният картон?

— Защото когато са вземали отпечатъка с лепенката, де да знам, може да са забърсали…

— Малко ДНК.

— Да.

— Мама му стара, Хари, това може наистина да свърши работа! Чудя се дали е било правено досега.

— Има само един начин да разберем.

— Ще говоря с лабораторията още утре сутринта.

— Би трябвало първо да вземеш отпечатъка — за да се увериш, че още е там след двайсет и осем години, независимо от процедурата.

— Ще го направя, а после ще го занеса в лабораторията. Много добре, Хари. Трябваше сама да се сетя, но тъкмо затова си имам теб. Това ми дава надежда, значи ще даде надежда и на съветник Пърлман.

— Не мисля, че трябва да му казваш, преди да си разбрала дали ще излезе нещо.

— Прав си. Нека първо видим какво ще стане. Така или иначе аз не говоря директно с Пърлман. Началникът на екипа му е този, който постоянно ме тормози за резултати.