Пустинна звезда

— Мади спомена, че си имала да ми кажеш нещо.

— Да, за кутията.

— Каква кутия?

— Имаше кутия в багажника на БМВ-то.

— Когато видях колата в уличката, багажникът й бе отворен. Може да е имало кутия, но не съм я видял. Колко е голяма?

— Четирийсет на четирийсет на петнайсет — пише го отгоре. Кутия за колети, каквито продават в магазина му.

— Може да не съм я забелязал. Какво има вътре?

— Пълна е със спомени. От убийствата му. Имало е и други жертви, най-вероятно между Пърлман и Уилсън, както и след това. Сигурно са много и ще работим по тази кутия дълго време.

— По дяволите!

— Вероятно затова си е теглил куршума накрая.

— Чакай малко, какво?

— Самоубил се е.

— Не, аз го улучих. Видях, че го улучих.

— Така е, но това не е бил фаталният изстрел. Ти си го повалил пред твоята кола. Но после той е лапнал дулото на пистолета. Това е бил последният му куршум.

Бош се замисли за стрелбата. Всичко бе протекло толкова бързо и напрегнато, че му бе трудно да си спомни всяка микросекунда или детайл. Знаеше, че първият куршум на Ролс мина през предното стъкло и му разкъса ухото. Той отвърна на огъня, изстрелвайки половин пълнител. Стъклото се пръсна, което позволи на останалите му куршуми да летят по права линия, докато Ролс продължаваше да настъпва и да стреля. Един куршум улучи Ролс в дясното рамо и той падна. Изчезна от погледа му и Бош си спомни как бе чул последния изстрел, без да осъзнае, че Ролс го е насочил към себе си.

Той бе отворил вратата и се бе изтърколил на земята. Кръв се стичаше отстрани по главата му и в онзи момент той смяташе, че е по-сериозно ранен. Като куцаше с пострадалия си крак и без да е сигурен какво му е останало в пълнителя, Бош заобиколи предпазливо колата и излезе пред нея от дясната й страна. Видя Ролс мъртъв на земята и си помисли, че той го е убил.

— Хората от ОВР не ми казаха за това.

— Е, на мен ми казаха.

Бош млъкна и се загледа през прозореца, докато Балард шофираше. След малко тя започна да се безпокои.

— Добре ли си, Хари? Само недей да повръщаш в колата ми.

— Няма — успокои я Бош. — Мислех си за онзи магазин и другите, които имаше Ролс.

— Какво по-точно?

— Знаем, че е започнал бизнеса си, след като е напуснал полицията и е получил нов бъбрек и още живот, нали?

— Да.

— Е, защо този бизнес? Какво общо е имал той с онова, което Ролс е правил в действителност?

— Смяташ, че му е помагал по някакъв начин? Може би да си намира жертви?

— Не знам, но трябва да проверим. Хората наемат тези частни пощенски кутии и повечето ги използват за законни цели, но се обзалагам, че не всички. Мнозина го правят, защото имат таен живот или най-малкото скрити части от живота си. В такива случаи човек иска да има място, където да получава лични пратки. Неща, които не искаш да ти пращат вкъщи, защото жена ти или мъжът ти могат да ги видят.

— И той е имал достъп до всичко това — каза Балард.

— Същото си мислех и аз. Той е стоял от другата страна на онази стена от лични пощенски кутии и е можел в известен смисъл да вижда какво прави всеки. Не знам дали това му е помагало в собствения му таен живот да си набелязва жени и предполагам, че това е още нещо, което никога няма да разберем, защото той е мъртъв.

— Мисля, че ще го разберем, когато започнем да идентифицираме другите му жертви. И от това, което знам, не съжалявам особено, че е мъртъв. Ясно ми е, че хората ще си помислят: толкова дълго му се е разминавало, къде е справедливостта тук? Но аз си мисля, че сега има сума ти хора, които са спасени.

— Предполагам.

— Не става дума за предположения, Хари. Това е истината.

Вече бяха на „Линкълн“. Кръстовището, където бе станала престрелката, бе блокирано от катаджии. Бош видя, че зеленото чероки е качено на автовоз, който да го откара на полицейски паркинг. Доколкото знаеше, телефонът му още бе някъде в него.

Катаджиите ги насочиха към една странична улица и те не успяха да се приближат достатъчно, за да може Бош да види какво друго се случва зад оранжевите прегради. Балард подкара нататък.

— Говори ли вече със съветника? — попита Бош.

— Говорих с Хейстингс — каза Балард, — за да знае какво става. Но не искам да говоря с Пърлман, докато не получим сигурно ДНК съвпадение, уличаващо Ролс. Същото важи и за майката на Лора Уилсън. На сутринта ще мина през Съдебна медицина да взема кръв и отпечатъци и ще ги занеса в лабораторията. Дарси Трой ще ме чака, готова да се нахвърли върху кръвта. Нямам свой човек в отпечатъците, така че там ще видим какво ще стане.

— Ами шефовете? Няма ли да те обвинят, че си взела този човек в отдел „Неприключени следствия“?

— Мамка му, не. Ако се опитат да хвърлят вината върху мен, имам имейла на Хейстингс, в който ми нарежда недвусмислено да вкарам Ролс в екипа. Не се тревожа за това. Повече се тревожа за теб, Хари.

— За мен ли? Защо?

— Взех те в екипа и какво стана? Само за седмица вече те стреляха и раниха, и освен това колата ти е потрошена.

— Не е потрошена. Тази кола е истински танк.

— Е, надявам се някой да успее да намери отнякъде ново предно стъкло.

— Има колкото си искаш резервни части.