Пустинна звезда

Бош осъзна, че Лафонт е бъркал по въпроса с кого разговаря тя по телефона. Беше Хейстингс, а не Пърлман.

— Да, Хейстингс — каза той. — Видях името му в документите по делото. Може би това ще му затвори устата.

— Благодаря, Хари — каза Балард. — Точно затова те взех в отбора и ти вече направи пробив.

— Не още. Чакай да видим какво ще кажат от лабораторията.

— Е, мисля, че сега можеш да се прехвърлиш на случая Галахър, ако искаш.

— Добре, ще се заема с него.

— Нека да позная: вече си изкопирал документите, които ти липсват?

— Не още.

— Тогава да се видим утре в „Амансън“?

— Добре. До утре.

Балард затвори, после набра кода на входната врата и влезе в сградата.

След като нахрани кучето и се преоблече в анцуг, се обади в „Литъл Дом“ малко по-нататък по улицата да си поръча спагети със сирене и черен пипер. Имаше половин час, докато стане време да си вземе яденето, затова отвори лаптопа си на кухненската маса и се залови за работа, опитвайки се да намери случай, в който е била извлечена ДНК от отпечатъци.

Обикновеното търсене не даде резултат и тя се обезсърчи. Взе телефона си от плота и се обади на Дарси Трой, ДНК експерт, назначена да обработва случаите на отдел „Неприключени следствия“.

— Здрасти, малката.

— Как я караш, Дарси?

— Не мога да се оплача, освен ако не ми натресеш нещо.

— Засега имам само един въпрос.

— Казвай.

— Чувала ли си някога да са извлекли ДНК от отпечатък на пръст или длан?

— Чувала съм да се говори за това на конференциите по криминология, но какво имаш предвид — дали законът го разрешава ли?

— Не, по-скоро дали можеш да вземеш ДНК от отпечатъци.

— Пръстовите отпечатъци се получават от мазнината по пръстите ти. Това си е телесна течност.

— Отпечатъците на длан също ли?

— Разбира се. А ако имаш човек с потни длани, шансът нараства.

— Потни, като преди да извърши престъпление от рода на изнасилване и убийство?

— Ето че схващаш.

— Как ще ти хареса да си първият човек в лосанджелиската полиция, който ще го опита?

— Една смяна на темпото ще ми дойде добре. Какво имаш?

— Още не съм сигурна, че изобщо имам нещо. Но един от моите хора разглежда случай от 94-та — проникване в жилище, изнасилване и убийство — и са свалили половин отпечатък от длан от перваза на прозореца, през който подозират, че се е вмъкнал извършителят.

— Как са го взели?

— Поръсване със сив прах и снемане с лепенка върху бял картон.

— Мамка му, това не улеснява нещата. Прахът ще е попил мазнината, а лепенката, която са използвали, няма да подобри положението. Но мога да хвърля едно око.

— Утре рано сутринта отивам да го взема.

— Ако е още там, имаш предвид.

— Би трябвало. Случаят е отворен. Няма заповед за унищожаване на доказателствата.

Полицията издаваше заповед за унищожаване на доказателствата само когато някой случай е разкрит и се смята за приключен.

— Е, като го намериш, донеси ми го. Дори няма да ти го броя като пререждане на опашката за този месец. Просто защото е нещо ново.

— Това ми звучи като сделка, която не мога да откажа. Затварям веднага, преди да си размислила.

Двете се засмяха.

— До утре, Дарси.

Балард затвори и погледна часовника. Трябваше да отиде да си вземе храната. Взе каишката, закачи я за нашийника на Пинто и го поведе навън. „Литъл Дом“ бе на две преки. Работещите в ресторанта я познаваха добре от посещенията й на място и ежеседмичните поръчки на храна за вкъщи. Това бе любимото й заведение, откакто се беше преместила в този квартал. Храната й бе готова и я чакаше, все още гореща. Имаше даже кучешка бисквитка за Пинто.

5.

Бош излезе преди разсъмване, защото искаше да стигне, докато слънцето е още ниско в небето. Изкара колата на магистрала 210 и се насочи на изток в съвсем слабото движение, докато не стигна до 15-а и не зави на североизток, за да се влее в потока коли, отиващи към Лас Вегас. Но близо до границата с Невада зави право на север по Дет Вали Роуд към пустинята Мохаве. Пътят минаваше през безплодна земя от пясък и храсти, а в далечината се виждаше ниската солна равнина, блестяща в бяло под утринното слънце като сняг.

На Стария испански път към Текопа отби до един полицейски телефон на шерифската служба на окръг Инио и ретранслатор, захранван от слънчев панел. Нахлупи си шапка на „Доджърс“ и излезе на слънце. Беше 7 сутринта, а според джиесема му температурата бе вече 26 градуса. Бош мина покрай полицейския телефон и навлезе на десетина метра в храстите. Лесно намери мястото. Самотното мескитово дърво още си беше там, засенчило отчасти четирите колони от наредени един върху друг камъни, които образуваха нещо като скулптура, бележеща мястото, където е бил открит гробът. Три от каменните колони бяха паднали с времето, съборени от пустинните ветрове или от земетресения.

За Бош това бе още едно свещено място. Тук цяло едно семейство бе намерило края си. Баща, майка, дъщеря и син, убити и заровени сред камъните и пясъка, които никога нямаше да бъдат открити, ако една геоложка експедиция на Калифорнийския университет не бе проучвала близката солна равнина за следи от климатичните промени.