Без изобщо да забелязва угрижеността на господин Тисълтуейт, Ричард се върна в работилницата на Хабитас и се запретна да майстори кремъклийки „Кафявата Бес“ за войниците, сражаващи се в Американската война.
Оръжейникът сглобяваше пушката, но не изработваше частите. Те пристигаха от различни места: стоманената цев — от Бирмингам, където я ковяха с чук, пак от там идваха частите за затвора, ореховата дръжка пък се майстореше на десетина, места из цяла Англия, а месинговите и медните части се правеха в занаятчийниците край Бристъл.
— Сигурно ще се зарадваш, като узнаеш, че са ни поръчали къси мускети — по-леки и по-лесни за стрелба — възкликна Хабитас още първия ден, когато Ричард се яви на работа.
Тези мускети с дължина метър и пет бяха десетина сантиметра по-къси от стария модел, използван в Седемгодишната война, и определено бяха по-удобни, най-малкото за пехотинците. Стреляха все така точно, затова пък тежаха четвърт килограм по-малко и не ритаха толкова силно.
Ричард седна на високия стол пред тезгяха — беше подредил всичко нужно около себе си. Лъснатите до блясък приклади с вече прикачени към тях дълги, извити на полумесец люнети бяха наслагани на стойката вляво. Вдясно бяха заострените цеви с щифтове от долната страна. По тезгяха в кутийки бяха сортирани различните части на самия затвор: пружинки, спусъци, лостовете към тях, ударници, петлета, барабани, винтове, кремъци, както и месинговите пръстени, шпулки, фланци и люнети, с които при сглобяването Ричард ги скрепяваше в механизма. Между всички тия кутийки бе подредил и инструментите, които си бяха негови и които донасяше, а после отнасяше всеки Божи ден в тежкото махагоново сандъче с месингова плочка на капака, където се мъдреше името му. Имаше десетки какви ли не пили и пилички; отвертки, щипци, клещи, ножици за метал, чукчета, дрелка с няколко свредла, както и цяла колекция дърводелски сечива. Понеже по време на чиракуването си бе обучен добре, си правеше сам и шкурката: върху дебело платно, намазано с гъст рибен туткал, ръсеше черните шлифовъчни частици, пак по същия начин си майстореше и пилите — някои заострени, други заоблени, с тъп или вдлъбнат връх. Майсторлъкът в направата на оръжието се състоеше не само в това да сглобиш частите. Разковничето на успеха беше в изпиляването и Ричард бе ненадминат в това, ето защо и брат му, дърводелецът Уилям, викаше само него да му точи зъбците на триона и бичкията, които ставаха като нови.
Едва след като вдигна първата цев, за да смъкне ръждата и да я намаже с антимониево масло, Ричард си даде сметка колко му е липсвал занаятът. Цели шест години не се беше и докосвал до пушка! Не е шега работа! Въпреки това ръцете му пипаха сигурно, а разсъдъкът му се опияняваше, че ей сега ще сглоби частите от дулото, предназначено да убива хора. Ала докато работеше, оръжейникът не стигаше чак до този окончателен извод — той просто си обичаше работата и изобщо не се сещаше, че майстори нещо, което ще унищожава.
Най-трудоемък беше самият затвор. Дървената част трябваше да се изреже внимателно, та затворът да легне добре в нея, после всяка пружинка и движеща се част трябваше да се изпили, да се напасне, пак да се пили, пак да се напасва, докато се постигнеше хармония в механизма и дойдеше време вътре да се пъхне и самият кремък. Хората в Норфолк и Съфолк, които изсичаха кремъка, също си бяха майстори — камъкът трябваше да се издяла по такъв начин, че да отговаря на ред строго определени условия. Работата на Ричард бе да нагоди ъгъла така, че кремъкът да пада върху ударника, прилично на листо парче стомана с ширина два и половина сантиметра и с формата на буквата Г, чиято основа се застъпваше с легенчето за барута. Щом спусъкът отскочеше напред и удареше кремъка, ударникът се вдигаше над легенчето и пускаше искри. Стига кремъкът да бе разположен правилно между зъбците на спусъка, искрите бяха достатъчно силни, та да възпламенят барута в легенчето, който през мъничкото отверстие проникваше в цевта и запалваше барута в патрона. При „Кафявата Бес“ това бе оловна сачма с диаметър сантиметър и осем милиметра.