Сага за Австралия

Щом влезе в странноприемница „Гербът на Купър“, Ричард грабна Уилям Хенри от високото столче и го притисна до себе си — идеше му да го прегръща, докато детето едвам си поема дъх, но се въздържа. „Уилям Хенри, Уилям Хенри, колко те обичам! Точно колкото живота, колкото въздуха, слънцето и Бога на небето!“ Допря страна до къдрите на сина си и затворил очи, усети, че малкото телце трепери едва доловимо, все едно мърка котка. Дали му беше мъчно? Мъчно ли? Ричард отвори в миг очи, поотдалечи момченцето и се взря в лицето му.

— Изобщо не личеше да му липсваш — подметна самодоволно Дик.

— И си изяде всичко до шушка — добави гордо Маг.

— Чувстваше се прекрасно и в моята компания — рече победоносно и Пег.

Ричард усети как нозете му се подкосяват, седна на стола при тезгяха и пак притисна сина си. Той вече не трепереше. „О, Уилям Хенри, какво ли ти се върти в главицата? Нима си решил, че тате няма да се върне никога вече? До днес не съм се отделял от дома за повече от час-два. Никой ли не се сети да ти каже, че по здрач ще се прибера? Не, никой. Включително аз.

А ти дори не си плакал, не си отказвал да се храниш, дори не си бил кисел. Ала си си мислел, че няма да си дойда никога. И няма да бъда до теб.“

— Винаги ще бъдем заедно — прошепна Ричард, долепил устни до ушенцето на малчугана. — До гроб.

Очите му се напълниха със сълзи. Ричард усети със свито сърце, че баща му го гледа така, сякаш е превъртял, и се постара да разсее предателските чувства, сетне избърса сълзите с опакото на дланта си.

— Как мина денят? — попита Пег, която вече цяла година и половина беше гледала как Ричард се разнежва в присъствието на Уилям Хенри, но въпреки това още не можеше да свикне със слабостта на мъжа си.

Или може би това беше просто дълбока обич. „При всички положения се отразява зле на малкия — помисли младата жена. — Ричард има нужда от детето, та то да подхранва нещо вътре в душата му, за което нямам и представа. Е, и аз обичам не по-малко от него Уилям Хенри. А сега ми се отвори случай синът ми да бъде само с мен.“

— Добре — отвърна Ричард и извърна отнесен поглед към баща си. — Днес, татко, изкарах една лира стерлинга. Десет шилинга за теб и десет — за мен.

— А, не — изсумтя Дик. — Пет шилинга за теб, петнайсет — за мен. Тия пари са ми предостатъчни, дори и по цял ден никой да не влиза в пивницата. Ще ми плащаш още два шилинга за храната на жена ти и на детето, а другите внасяй в банката. Хабитас ще ти плаща всяка събота, нали? Дано не те размотава с обещания, че ще се разплатите в края на месеца или щом продаде стоката.

— Не, татко, ще ми плаща всяка събота.

Вечерта, когато си легнаха и Ричард се пресегна към Пег, за да запретне нагоре нощницата й, тя го шляпна с все сила през ръцете.

— Недей, Ричард! — изшушука. — Уилям Хенри още не е заспал, а вече е голям и разбира.

Той продължи да лежи в тъмното, заслушан в хъркането и свистенето, долитащи от предната стая — беше отвикнал да бъхти толкова и бе капнал от умора, но въпреки това сън не го ловеше. Днес за пръв път му се бяха случили толкова много неща. Беше се върнал към работата, която обичаше, беше се разделил с детето, което обичаше, а също с жена си, която обичаше не по-малко, бе проумял, че без дори да го съзнава, може да нарани любимите си хора. А всичко би трябвало да е ясно като бял ден. Той се ръководеше само от едно — от любовта. Трябваше да работи, за да издържа семейството си и да е сигурен, че жена му и детето няма да се лишават от нищо. Въпреки това Пег го беше шляпнала през ръцете за пръв път, откакто бяха женени, а Уилям Хенри се бе разтреперил като листо.

„Какво да правя? Как да намеря изход от това положение? Днес заради мен зейна пропаст, въпреки че уж се ръководех от най-добри подбуди. Никога не съм искал много, не съм го и очаквал. Искал съм само едно: да бъда със семейството си. Щастието е тъкмо в това. Аз им принадлежа и те ми принадлежат. Поне така си мислех. Дали при всяка промяна зейва такава пропаст? И колко дълбока е тя? Колко широка?“

— Колко мускета очаквате да правя на ден, Сенхор Хабитас? — попита Ричард още рано–рано сутринта на втория си работен ден.

Евреинът дори не мигна — рядко го правеше.

— Защо, Ричард?

— Защото не искам да стоя тук от тъмно до тъмно, драги ми господине. Сега не е както в доброто старо време. Семейството ми има нужда от мен.

— Ама, разбира се — рече вежливо Сенхор Хабитас. — Намираш се на кръстопът, от който няма измъкване. Човек се труди, за да изкарва пари и да осигурява удобства и добър живот на своето семейство, семейството обаче се нуждае не само от пари. Няма как да бъдем на две места едновременно. Плащам ти на кремъклийка, Ричард. Това ще рече, че ще майсториш колкото пушки решиш — вдигна той рамене, както правят чужденците. — Да, ще ми се да правиш по петнайсетина-двайсет мускета на ден, но ще бъда доволен, ако майсториш и по един. Сам решавай.

— По десет на ден добре ли е, господине?

— Предостатъчно е.