Сага за Австралия

Така, след като измайстори и успешно изпробва десет кремъклийки, Ричард се прибра в ранния следобед. Сенхор Хабитас беше доволен, а колкото до самия Ричард, той щеше да прекарва достатъчно време с Уилям Хенри и Пег и същевременно щеше да печели добре, така че да се сдобие с къщата на Клифтън Хил, за която си мечтаеше. Синът му вече бе проходил, не след дълго Брод Стрийт щеше да започне да го мами и зове и малкият щеше да прекрачи отворената врата на пивницата, за да тръгне да опознава широкия свят. Ричард предпочиташе синът му да ходи по пътеки, дъхтящи на цветя, вместо по улици, вонящи на застояла вода по време на отлив.

Но когато се прибра, към него се спусна не Пег или Уилям Хенри, а господин Джеймс Тисълтуейт, който скочи от „своята“ маса и стисна Ричард в мечешката си прегръдка.

— Пусни ме, Джем! Тия пищови по джобовете ти ще вземат да гръмнат.

— Ох, Ричард, Ричард! Вече си мислех, че няма да те видя повече.

— Няма да ме видиш повече ли? Защо? Дори и да работех от тъмно до тъмно, а както се убеждаваш, аз не работя чак толкова много, пак щяхме да се засичаме през зимата — възрази Ричард, след което се отскубна от обятията на памфлетиста и протегна ръце към Уилям Хенри, заситнил към него.

После в помещението влезе и Пег, която му се усмихна извинително и го целуна направо по устните. Затова и когато седна на масата на Джем Тисълтуейт, Ричард имаше чувството, че всичко в живота му пак си е дошло на мястото — пропастта беше изчезнала яко дим.

Дик му донесе халба бира — той отпи с наслада и усети тръпчивия вкус, но не беше много-много по алкохола. Беше син на кръчмар въздържател и също си беше трезвеник, не слагаше в уста друго, освен бира, а и с нея не прекаляваше. Затова и Сенхор Томас Хабитас го ценеше толкова, ако не броим, разбира се, че си го и обичаше. Работата в оръжейницата беше такава, че за нея се искаха силни, вещи ръце, направлявани от бистър остър ум, а такова съчетание рядко се срещаше при хора, които си падаха по чашката. Почти всички тук прекаляваха с алкохола. Най-вече с рома и джина. За някакви си три пенита можеше да се купи четвъртинка ром или — в зависимост от качеството, половинка джин. Нямаше и писани закони, които да наказват пияниците, макар че съществуваха закони, наказващи едва ли не всичко. Държавата изкарваше прекалено много пари от акцизите за алкохол, та да не насърчава пиенето.

В Бристъл се произвеждаше и се пиеше повече ром, отколкото джин — с джин се задоволяваха само голтаците. Градът беше най-големият вносител на захар на Британските острови и затова се бе прочул като столица на рома. Колкото до градусите, между двете напитки почти нямаше разлика, макар че ромът беше по-дъхав и гъст, задържаше се по-дълго в организма и причиняваше по-голям махмурлук.

Господин Тисълтуейт пиеше ром само най-добро качество и беше превърнал пивница „Гербът на Купър“ в свой втори дом именно защото Дик Морган се снабдяваше от спиртоварната на господин Томас Кейв на Редклиф Стрийт, а ромът на Кейв наистина нямаше равен.

Затова когато Ричард се прибра, господин Тисълтуейт беше почерпен доста добре — по-добре, отколкото други дни в три следобед. Беше му мъчно за Ричард, и туйто. Памфлетистът беше решил, че оттук нататък момъкът няма да се прибира преди пет, когато той си тръгваше. За него това беше ненарушимо правило, което не престъпваше вероятно от инстинкт за самосъхранение. Съзнаваше, че остане ли и минута повече, като нищо после ще лежи в канавката насред Брод Стрийт.

— Рожденият ти ден мина и замина — рече Тисълтуейт на Ричард.

— Да. Станах на двайсет и осем. Миналият септември.

— Живял си десет години повече от своя съученик Томас Чатъртън

14

.

Ричард вдигна вежди и се усмихна.

— Не ми е бил съученик, Джем. Завърших „Колстън“ още преди Чатъртън да е постъпил в училището. Пак ли си се захванал с клетия Чатъртън? Заради това ли ме питаш кога ми е рожденият ден? Отново ли седиш тук и умуваш за Чатъртън и Хенри Бъргъм?

Господин Тисълтуейт се засегна.

— Признай, че имам право! Чатъртън не е имал и осемнайсет години, когато се е отровил в лондонската мансарда, а една от причините да го стори, е именно Хенри Бъргъм. Какво му е трябвало на горкото момче да се запретва да доказва, че Бъргъм не е презреният син на някакъв си докер, а издънка на барон Дьо Бергам, приближения на Вилхелм Завоевателя! Ба!

— Разправят, Джем, че „Ръкописите на Роули“ били невероятни, независимо кой е техният автор — дали монахът Роули, живял преди четири века, или младият Чатъртън. Макар че, мен ако питаш — отбеляза замислен Ричард, — поезия с такава мощ надали ще излезе изпод перото на голобрад младок, току-що навършил шестнайсет години.