Сага за Австралия

Желанието й да умре се притъпи, изчезна. Тя установи и че не е сломена дотолкова, та да не се оправи. Беше й мъчно, че Стивън не я обича, но нали никога не си бе и въобразявала, че любовта й е споделена! Това разочарование не беше от днес. Мъката й малко по малко се разсея, отнесена от трупащите се нови и нови въпроси. „Сигурно съм достатъчно схватлива, за да се науча — продължи Кити наум, — макар че не знам каква точно поука трябва да си извлека. Знам само, че цял живот съм се крила и че това не може да продължава и занапред. Който се крие, никой няма да го види никога.“ С тази осенила я мисъл тя потъна в сън.

Когато на заранта се събуди, Ричард вече беше излязъл. Съдовете бяха измити, полицата на печката беше почистена, чайникът къкреше, жаравата в огнището припламваше, на масата беше оставена чиния със студено пиле с ориз.

С водата в тумбестото глинено чайниче, стоплена от огъня в огнището, Кити си направи чай и седна да хапне — още си мислеше за предната вечер, но виждаше всичко през мъглата на разстоянието. Помнеше всичко до най-малките подробности, ала чувството не беше така остро. Чувството… Дали нямаше по-подходяща дума?

Ричард влезе с обичайната си ведра усмивка. Сякаш не се беше случило нищо.

— Виждаш ми се много умислена — рече й той.

Кити се досети, че това е знак — на Ричард не му се искаше да обсъждат станалото предната вечер. Затова тя промълви доста тихо:

— Не си ли на работа?

— Днес е събота.

— А, да. Чай искаш ли?

— С удоволствие.

Кити му наля една чаша и го поохлади, като досипа от студения захарен сироп, после седна отново и продължи да ровичка из храната с лъжицата. Накрая я остави с трясък върху калаената чиния и се вторачи в Ричард.

— Щом не мога да поговоря с теб — избухна младата жена, — към кого да се обърна?

— Опитай със Стивън — отвърна той и си сръбна с наслада от чая. — Пред него можеш преспокойно да си изплачеш болката.

— Не те разбирам!

— Разбираш ме, и още как, Кити. Всъщност не разбираш самата себе си и това си е съвсем естествено; все пак нямаш кой знае какъв опит — възрази той тихо.

Кити погледна през масата право в очите му, нещо, което дотогава не се беше престрашавала да прави. Бяха големи, с цвета на морето отвъд лагуната при буря, и много дълбоки — да се удавиш в тях. Без всякакво усилие той сякаш я погълна вътре в себе си, понесе я на приливната вълна на… на… Задъхана, Кити скочи и притисна ръце до гърдите си.

— Къде е Стивън?

— Доколкото знам, лови риба на нос Хънтър.

Кити изхвърча като тапа през вратата и хукна надолу по дола така, сякаш я бяха погнали хрътките на сатаната — затича малко по-бавно едва след като видя, че Ричард не я следва. Как ли го беше направил? Как?

После си възвърна малко самообладанието, подвоуми се дали не е опасно да прекосява сама Сидни — всъщност просто трябваше да притича от едната групичка жени до следващата — и дори успя да се усмихне и да махне на Стивън, който побърза да навие влакното на въдицата, отиде да я пресрещне и я отведе встрани от неколцината други мъже, също излезли да половят риба. Той май не знаеше какво е станало — това дори не й беше хрумнало, тя някак по инерция бе решила, че Ричард сто на сто му е казал. Дали изобщо обсъждаше нещо с някого?

— Не кълве — подметна нехайно Стивън. — Какво те води насам? Ричард не идва ли след теб?

— Снощи чух какво си говорехте — обясни момичето и се задави. — Знам, не биваше да подслушвам, но не се сдържах. Извинявай.

— Хубава работа! Бива ли да подслушваш! Лошо дете! Ела, ще седнем ей на оная скала, за да погледаме това чудо на чудесата — островите, насред стихиите, а вятърът ще отвее думите ни.

— Наистина съм си дете — простена натъжена Кити.

— Да, и това според мен е най-странното — каза Стивън. — Минала си през Нюгейтския затвор в Лондон, през „Лейди Джулиана“ и „Сюрприз“, а всичко това сякаш не те е и докоснало. Но все е оставило някакви следи, Кити, не може да не е оставило.

— Разбира се, че е оставило. Ала имаше и други като мен. Едно момиче умря от срам, нас тази участ ни подмина. Но все успявахме някак да не бием на очи. Там имаше много народ, не е чак толкова трудно, както сигурно си мислиш. Тълпите се биеха, плюеха се, ръмжаха си, дебнеха се, нас обаче ни прегазваха, сякаш изобщо не съществуваме. Всички бяха или мъртво пияни, или причакваха някого — било да го ограбят, било да го изчукат или да го пребият от бой. А ние бяхме само кожа и кости — бедни и грозни. На никого не му беше до нас.

— Значи си се превърнала в свит на кълбо таралеж. — Профилът му изпъкваше ясен и ведър на фона на боровете по остров Нипиън. — И единствената дума, която знаеш за любенето, е чукане. Това е най-тъжното. Виждала ли как се чукат?

— Не бих казала. Само надигащи се дрехи и завивки. Разберяхме ли, че става някъде около нас, просто стисвахме очи.

— И така можеш да държиш света на разстояние — като стискаш очи. Ами „Лейди Джулиана“? По-обиграните жени не ви ли се присмиваха?