Сага за Австралия

Ричард не можеше да вдигне глава от работа и нямаше кога да проверява какво има нагоре по ручея оттатък вира, където се къпеше, а и не му беше любопитно, докато не прогледна истината за Кити. Докога ли щеше да чака, ако Стивън не си беше изтървал нервите? Любовта към нея се свеждаше за Ричард до някаква непорочна представа — този дар Божи му бе твърде свиден, че да го скверни, като се държи подобно на повечето мъже: да досажда на Кити и я убеждава да върши неща, на които тя е виждала само ужасната страна. Покрай Глостърската тъмница Ричард горе-долу имаше представа какво е било и в лондонския затвор „Нюгейт“ — накъдето и да погледнеш, виждаш мъже и жени, които се съвкупяват. Не вярваше някой мъж да й е посягал, но беше убеден, че всеки Божи ден и нощ, които е прекарала там, тя е виждала с очите си похот от най-долнопробен вид. За късмет бе лежала в „Нюгейт“ малко, но и това вероятно й е било предостатъчно. Увлечението й по Стивън бе попарило надеждите му, но без да ги потъпква — Ричард знаеше прекрасно, че Кити никога не ще бъде със Стивън. Затова и беше решил да чака дълго, да стои търпеливо встрани и да се грижи за нея, докато тя се примири с мисълта, че нейният любим не може да отвърне на чувствата й.

Не си въобразяваше, че го обича, но не се бе и надявал на това. Деляха ги близо двайсет и три години, а младостта търсеше младост. Ала тая заран, докато Кити го бе гледала през масата, Ричард бе усетил как по тялото му минава тръпка и бе разголил докрай душата си. Кити бе хукнала при Стивън, но не от страх или безразличие. Това, че Ричард бе изплакал пред нея душата си, бе пробудило у нея чувства, изцяло нови и изцяло свързани с него. Осъзнал каква сила притежава, се почувства окрилен. Никога не си беше пилял времето, за да се взира в себе си, и до мига, когато бе усетил колко е повлиял на Кити, не си беше давал сметка що за човек е: Бог Отец, както се беше изразил Стивън. Всички, и жени, и мъже, изпитваха потребност да виждат и да се докосват до някого като тях, който обаче стои по-високо. Който е цар, министър-председател, водач. Ричард се беше нагърбвал да се грижи за другите от немай-къде, просто защото не бе имал друг избор и беше присъствал на тяхното падение — сърце не му даваше да ги оставя да се провалят пред очите му. Така тази спокойна, уравновесена сила и целенасоченост се бяха просмукали лека-полека чак до мозъка на костите му. Онова, което навремето бе правил примирено, понеже не бе имал друг избор, малко по малко бе придобило очертанията на властта и авторитета. Сигурно открай време бе носил в душата си тази неимоверна вътрешна сила, но ако бе останал да живее в Бристъл, тя вероятно нямаше да се пробуди никога. Всички ние се раждаме с най-различни качества, но понякога така и не разбираме, че ги притежаваме. Всичко зависи по кой път ще ни тласне Божията десница.

Ричард вървя бос цели двайсет минути по калното дъно на потока, докато не се качи при първия му приток, спускащ се от възвишенията на североизток. Хареса една долчинка с формата на подкова, обрасла с непроходими огромни папрати и бананови дървета, но тя бе твърде близо до Артъровия дол, затова Ричард продължи нагоре по потока, който криволичеше сред още и още папрат, палми и бананови дървета, докато не се разклони отново в подножието на равна като тепсия полянка, вероятно изгладена през вековете от проливните дъждове. Ричард тръгна най-напред по барата, вливаща се в потока откъм запад, то тя се оказа съвсем къса. Ручеят, вливащ се от югозапад, очевидно бе основният източник на вода в Артъровия дол. Беше дълбок и мощен, спускаше се от доста стръмна скала. Наджапал във водата, Ричард продължи да се изкачва още и още, докато накрая, кажи-речи на самото било, не намери и извора, който бълбукаше през обраслите с мъх и лишеи скали, покрити с папрат, каквато той не беше виждал досега — кичеста, гъста, бухнала.

Присви очи срещу слънцето, търкулнало се надолу по небето, видя къде се намира и навлезе в боровата гора по билото, което, както установи не след дълго, бе доста широко и равно. За свое изумление подир малко излезе на пътя за Куинсбъро, само на хвърлей от разклона, водещ в другата посока, към спиртоварната. Виж ти! Изведнъж му хрумна нещо. Върна се при потока и се загледа надолу. На две крачки от извора, на западния склон имаше равно място, достатъчно широко, та да побере голяма хубава къща и няколко овошки — земята наоколо щеше да послужи за зеленчукова градина.

Следващата спирка на Ричард беше при Стивън Донован, който, откак се бе разделил с Кити, убиваше времето, като си играеше сам на шах.

— Защо ли дясната ми ръка печели всички партии? — попита той приятеля си, когато Ричард влезе през вратата.

— Сигурно защото не си левак — отвърна Ричард и седна тежко, с въздишка на един от столовете.

— Приличаш ми на човек, който е газил във вода, вместо да се люби.

— Не съм се любил, наистина съм газил във вода. Хрумна ми нещо.

— Казвай.