Сага за Австралия

— Ще ти дам писмото, да си го четеш на спокойствие — обеща Ричард, — макар че си струва да ти кажа още нещо. Според. Джем господин Пит и Парламентът си умират от страх, че след Америка и Франция и в Англия може да избухне революция, и разглеждат Ботаническия залив като неизбежно зло, което ще спаси кралството. В Ирландия ври и кипи, уелсци и шотландци също роптаят. Нищо чудно в списъка за изселване Пит да добави и бунтовници.

Ричард не обсъди личните новини около господин Тисълтуейт, които бяха повече от добри. Доставчикът на тритомни романи за грамотни дами бе усвоил това изкуство дотолкова, че произвеждал до две романчета на година, вече не си знаел парите, купил си голяма къща на Уимпоул Стрийт, държал прислуга от дванайсет души, имал си и каляска, теглена от четири еднакви коня, и графиня за любовница.

След като Стивън си тръгна с писмото на господин Тисълтуейт и съдовете бяха измити, Кити си позволи още една забележка — вече не се страхуваше, понеже Ричард даваше всичко от себе си, за да не се държи като Бог Отец.

— Джем сигурно е много надут — рече младата жена.

— Кой, Джем ли? Надут? — Ричард прихна при спомена за своя приятел — мъж канара с кървясали воднистосини очи и кавалерийски пищови, щръкнали от джобовете на сюртука му. — Не, Кити, много земен и симпатичен е. Е, пада си по чашката — на времето в Бристъл беше сред най-верните клиенти на баща ми. Сега живее в Лондон и е натрупал цяло състояние. Докато бях на плаващия кораб „Церера“, тъкмо благодарение на него си опазих здравето и не полудях. Ще го обичам до сетния си ден.

— Тогава и аз ще го обичам. Ако не беше ти, Ричард, щях да съм много по-зле, отколкото сега — отбеляза Кити, за да му стане приятно.

Лицето му се сгърчи.

— А можеш ли изобщо да не ме обичаш?

Младата жена го погледна много сериозно — очите й вече не му се струваха същите, както на Уилям Хенри, сега те си бяха само нейни, от което ставаха още по-любими.

— А можеш ли изобщо да не ме обичаш, Кити? — повтори той.

— Аз, Ричард, те обичам. Винаги съм те обичала. Макар че според мен това не е истинската любов.

— В смисъл, че не е начало и край на живота ти ли?

— Ти си точно това: начало и край на съществуванието ми. — Движенията, изражението, погледът в очите й бяха пределно красноречиви, нещо, което обаче не можеше да се каже за думите й, които звучаха ни в клин, ни в ръкав. Кити не умееше да подбира най-точните изрази, с които да обясни какво чувства и мисли. — Знам, говоря като последната неблагодарница, но не е така, наистина съм ти признателна. Понякога обаче се питам какво ли е щяло да стане, ако всичко това не ми се беше случило, ако не ме бяха осъдили и изселили толкова далеч от дома. И дали не съм била орисана за някого в Англия, когото сега няма да срещна никога. Някой, който е истинската ми любов. — Кити видя изражението на Ричард и побърза да допълни развълнувано: — Много щастлива съм, харесва ми да работя в градината и да се грижа за къщата. Не мога да ти опиша колко се радвам, че чакам дете. Но… Ох, де да знаех какво съм изпуснала!

Как да й отговори на това?

— Вече не си влюбена в Стивън, нали?

— Не. — Сетне Кити допълни така, сякаш му доверяваше голяма тайна: — Той се оказа прав, беше си детинско увлечение. Гледам го сега и сама не мога да си се начудя.

— А какво виждаш, когато гледаш мен?

Кити настръхна и се сви, сетне заувърта като палаво дете, направило пакост — Ричард тутакси разпозна знаците и съжали, че изобщо е попитал и я е принудил да лъже, за да му се хареса. Сякаш виждаше какво става в главицата й: мислите й се въртяха шеметно в кръг, Кити се мъчеше да се сети за отговор, от който хем на Ричард да му стане приятно, хем тя да не се изложи и злепостави. Той зачака, едва ли не развеселен, да види какво ще измисли. Това, нейното, си беше, разбира се, истинска любов: да разбираш, че любимият човек си има недостатъци и не е съвършен, и въпреки това да продължаваш да го обичаш. А Кити си представяше истинската любов като призрак, като рицар в бляскави доспехи, който обикаля надлъж и шир света, турил до себе си на седлото своята изгора.

Дали тя щеше да съзрее някога дотолкова, та да проумее какво е любовта? Ричард се съмняваше, после обаче си каза, че така дори е по-добре. Двама беловласи мъдреци в едно семейство щяха да бъдат прекалено много. Ричард обичаше предостатъчно и за двамата.

Отговорът на Кити беше искрен — тя беше схватлива и бързо се учеше:

— Наистина не знам, Ричард. Изобщо не приличаш на баща ми, значи не е кръ… кръвосмешение. Приятно ми е да те виждам, винаги… неописуемо щастлива съм, че нося в утробата си твоето дете, понеже от теб ще излезе незаменим баща.

Най-неочаквано Ричард си даде сметка, че има един въпрос, който така и не се е сетил да й зададе.

— Какво искаш, момче или момиче?

— Момче — отвърна Кити без колебание. — Никоя жена не иска момиче.

— Ами ако се роди момиче?

— Ще го обичам много, но няма да храня надежди за бъдещето му.

— Защо, защото светът принадлежи на мъжете ли?

— Да, мисля, че заради това.

— Много ли разочарована ще бъдеш, ако се роди момиченце?