Сага за Австралия

— Не! Ще си имаме и други деца, все ще имам и момчета.

— Нека ти кажа една малка тайна — изшушука Ричард.

Тя се наведе към него.

— Каква?

— За предпочитане е първото дете да бъде момиче. Момичетата израстват по-бързо от момчетата, така че щом се роди първото малко мъжле, то ще си има не една, а цели две майки и едната ще му бъде, кажи-речи, връстница, значи току ще го грабва за ухото, ще го води на някое прикътано местенце и ще го скъсва от бой. Родната му майка не би го направила — сърце няма да й даде.

Кити прихна.

— Говориш така, сякаш си го изпитал на собствен гръб.

— Вярно си е, няма да си кривя душата. Имам две по-големи сестри. — Той се протегна като котка. — Много се радвам, че всички в Бристъл са добре, въпреки че ми е мъчно за братовчеда Джеймс, почти е ослепял, човекът. И той като Джем Тисълтуейт направо ме спаси. Никога не съм страдал от болестите, ширещи се сред каторжниците — особено по занданите и корабите. Затова и може да съм на четирийсет и три години, но работя не по-зле от младите. И се любя не по-зле от тях. Запазих си здравето и силите.

— Но и ти си гладувал като всички останали, нали?

— Да, ала гладът не може да ти навреди, докато от него мускулите не започнат да се разпадат непоправимо. А моите мускули явно бяха по-здрави, отколкото на останалите. Пък и не се е случвало да гладуваме дълго. В Рио похапнахме портокали и лимони, на драгата в Темза също не сме лягали на празен стомах, на кораба често ни даваха рибена чорба, а един човек на име Стивън Донован редовно ме гощаваше с току-що омесени хлебчета с масло и с кресона на капитан Хънтър. Късметлия съм си, Кити — усмихна се Ричард и притвори очи.

Днес явно беше ден на спомените.

— Не бих го нарекла късмет — възрази младата жена. — Това според мен е по-скоро някакво качество, каквото мнозина не притежават. Виж, ти го имаш. Стивън — също. Винаги съм си мислела, че го притежава и майор Рос — поне от онова, което съм чувала за него. Нат и Оливия Лукас също са надарени с него. Аз — не. Затова се радвам, че си баща на децата ми. Имат шанса да наследят повечко, отколкото аз.

Той вдигна ръката й и я целуна.

— Много красив комплимент ми направи, жено. Може би все пак ме обичаш мъничко.

Кити въздъхна отчаяно и се извърна към масите и столовете, отрупани с книги. Върху един от тях се мъдреше кутията с шапката.

— Кога ще я занесеш на Лизи? — попита тя.

— Според мен трябва ти да я занесеш и да си оправиш отношенията с нея.

— Не мога.

— Е, тогава и аз няма да я занеса.

Въпросът с шапката си остана все така нерешен, когато двамата си легнаха Кити бе толкова уморена, че не й беше до любене.

Ричард подремна два часа и в съня си видя цяла върволица познати лица, преобразени и изкривени от изминалите години. После се събуди и стана от постелята. Намъкна набързо панталоните и излезе на пръсти от къщата. Тиби вече си имаше дружинка — Фатима, Шарлот също — Флора; двете кученца и двете котета се размърдаха, но Ричард им каза да мълчат. Бяха се свили на кравай всички заедно в изкорубен боров дънер. Беше им го донесъл, понеже му се бе сторил много подходящ. С повече котки и кучета в къщата няма да се завъдят плъхове. Мактавиш пак се разпореждаше в двора, вече бе късно да си сменя навиците. Пък и продължаваше да бъде единственият мъжкар.

Пълната месечина се издигаше полека-лека в небето на изток и плиснала студения си бледен светлик, гасеше една по една ярките звезди — беше светло, направо можеше да се чете. По небосклона нямаше и едно–едничко облаче, чуваха се само бълбукането на кладенчето, ромона на водата, стичаща се по нанадолнището, стенанията на боровете, писукането на две бели речни рибарки, чиито тъмни очертания се открояваха върху сребристото небе. Ричард отметна глава и вдъхна от нощта, от свежата й чистота, от утехата на нейната самота, от далечината, от ненарушавания с нищо мир.

Смяташе след неделната служба да пише на баща си, на братовчедите Джеймс и на Джем Тисълтуейт, за да им съобщи, че е успял да създаде дом в тая южна безбрежност. Беше намерил своето място — е, с помощта на малко злато, за което искаше да им благодари. Но златото си беше злато. Ако Ричард бе постигнал нещичко, то бе плод най-вече на двете му ръце и на неговата воля. Сега вече остров Норфолк бе негов дом.

Междувременно трябваше да огледа хубавичко сандъка, да не би Кити и Джоуи Лонг да го насекат на подпалки или да го занесат в градината, за да държат в него тор. Вместо да тръгне нагоре по баира, Ричард слезе надолу; при пътеката за къщата, при синора откъм страната на Моргановия поток и пътя за Куинсбъро, беше малката колибка на Джоуи — момъкът и Макгрегър му бяха стражата, първата отбранителна линия, в случай че се появят злосторници. Не че Ричард очакваше някой да влезе в имота му. Но знае ли човек колко на брой и какви каторжници ще изпрати негово превъзходителство губернаторът, притиснат от все по-големите трудности в Нов Южен Уелс?