Сага за Австралия

Онова, което съгледа от улицата, беше прилична на плевня постройка от варовикови блокчета, толкова окадени от пушека на комините, че вече бяха съвсем черни. Откъм предната страна имаше няколко огромни изметнати дървени врати, който вечно зееха, така че да се вижда какво става вътре и в помещението да не е толкова горещо и шумно.

Виж ти! Всички врати бяха залостени. Празниците се бяха проточили доста за клетите работници на Латимър, които още от Коледа не бяха получавали и грош. Ричард тръгна покрай сградата, като опитваше една по една вратите — всички бяха заключени. Реши да провери откъм задната страна. Пое по тясна пътечка, за да заобиколи постройката откъм река Фрум, и там видя, че една от вратите все пак е отворена. Влезе вътре и бе посрещнат от гробовна тишина — пещите не горяха, огнищата пустееха, угасените парни двигатели стърчаха някак замислено край становете.

Той отново излезе от леярната и тръгна към придошлата Фрум, сива и безжизнена като собственото му лице.

— Ох, Ричард, Ричард! Ами сега!

Обърна се и видя братовчеда Джеймс — аптекаря. Задаваше се по пътеката и кършеше ръце.

— Дик ми каза, че си бил тук. О, Ричард, какъв ужас!

По-младият мъж вече знаеше какво се е случило, но за всеки случай попита:

— Какво му е ужасното, братовчеде Джеймс?

— Как какво! Латимър! Няма го! Изчезнал е сякаш вдън земя заедно с парите ни.

Край реката имаше дървен стълб за връзване на лодки, останал вероятно още от римско време, и стиснал очи, Ричард се облегна на него.

— Ако наистина го е направил, значи е пълен идиот. Ще го пипнат.

Вместо да отговори, братовчедът Джеймс се разплака — сълзите му се стичаха под тихия съпровод на хлиповете.

— Я се стегни, братовчеде Джеймс! Не е настъпил краят на света, де! — взе да го утешава Ричард, сетне го прегърна през раменете и го поведе към купчина стар метал от леярната, където да седнат. — Хайде, ела! Недей да плачеш.

— Как да не плача! Аз съм виновен за всичко! Ако не те бях накарал да си вложиш парите, те и досега щяха да си бъдат непокътнати. Няма как, аз ще си платя за глупостта, но не е честно, Ричард, ти да загубиш всичко до последното пени.

Забравил за своята неволя, Ричард сега се притесняваше единствено за своя любим братовчед. Вторачи се невиждащо в реката. Това не бе като да загуби любимата си Мери, къде ти! Какво толкова, парите бяха нещо странично. Днес ги имаш, утре — не.

— Имам глава на раменете си, братовчеде Джеймс, толкова ли не ме познаваш, та не знаеш, че ако не искам да направя нещо, никой не може да ме убеди! Никой не е виновен, най-малкото пък ти. Хайде, избърши сълзите и ми кажи — настоя Ричард и му подаде парче плат да си избърши носа.

Аптекарят извади чиста носна кърпа, избърса сълзите и малко по малко се успокои.

— Няма да си видим повече парите, Ричард — поясни той. — Латимър ги е взел и е избягал в Кънектикът, където възнамерява заедно с Пикард да произвежда парни двигатели. Откак избухна войната в Америка, патентите на Ват вече не важат там.

— Каква лисица е тоя Латимър! — възхити се Ричард. — Защо да не вземем леярната на Уосбъро, за да си възмездим парите, които ни е отмъкнал? Ще ги изкараме отново, като произвеждаме вериги за Адмиралтейството.

— Опасявам се, че нямаме право. Латимър не е собственик на леярната. Тъст му е богат мандраджия от Глостър и я е купил като зестра на щерка си. Пак тя или по-скоро баща й е собственик и на къщата на Доув Стрийт.

— Ами тогава да се прибираме в „Гербът на Купър“ — предложи Ричард. — Ако не друго, братовчеде Джеймс, то поне можем да се утешим с по чашка от рома на Кейв.

Чест му правеше на Дик, че не изрече и думица, камо ли пък да седне да натяква: „Казвах ли ви аз!“ Само премести очи от спокойното лице на Ричард към братовчеда Джеймс, който бе направо сломен, ала каквото и да си помисли, го запази за себе си.

— Всъщност има само една неприятна последица — сподели с него Ричард малко по-късно. — Вече не разполагам с пари, за да изуча Уилям Хенри.

— Не си ли ядосан? — попита свъсен баща му.

— Не, татко. Ако най-голямата ми неприятност е да си загубя парите, трябва да съм само доволен. Ами ако бях изгубил Пег? — Той затаи дъх. — Или Уилям Хенри?

— Така си е. Наистина е така. — Дик се пресегна през масата и сграбчи сина си за ръката. — Колкото до образованието на Уилям Хенри, нека се молим да изпадне нещо. Момчето ще завърши „Колстън“, поне за това съм заделил пари. Разполагаме с цели три години, пък тогава ще му мислим.

— Междувременно трябва да си намеря работа. Нещата в пивницата не вървят чак толкова добре, та от нея да се издържа и моето, и твоето семейство. — Ричард отмести дланта на Дик от ръката си и го помилва по лицето. — Благодаря ти, татко, много съм ти признателен.