Синдик

По пътя към 101-ви полицейски участък ушите на Чарлз пламнаха при спомена за смразяващата лекция, последвала свирката на Гилби: „Г-н Орсино, ваше задължение ли е като капитан или не е да изисквате опасната топка да бъде спирана от игра? И не беше ли последният изстрел от г-н Владек този, който деформира топката и по този начин създаде съвсем явна възможност за опасен рикошет?“ Възрастният човек беше прав, разбира се, но това си беше топка за тренировки; а на тренировка не можеш да бъдеш особено придирчив към състоянието на 18-инчовите стоманени топки, продавани за 30 долара едната в специализирания магазин.

Той мина между двете зелени лампи на полицейския участък и стовари чантата си върху масата на сержанта, който веднага го удари на молба:

— Г-н Орсино, не бих искал да ви досаждам с личните проблеми на хората, но се чудя дали не бихте могли да подпомогнете един достоен млад човек тук със стодоларово подаръче? Отнася се за полицай Гибни, от седем години служи в 101-ви участък и няма нито една черна точка. Получил е почетна грамота за престрелка с крадец и друга за залавянето на мошеник в залата за конни залагания на Лефко. Гибни е женен от пет години и има две дечица, най-сладките които някога е виждал човек, а това иска пари. Сега иска да се жени повторно, страшно е влюбен в едно момиче и съпругата му няма нищо против още една жена да помага в домакинството. Гибни иска всичко да бъде както си му е редът и да направи голяма сватба.

— Ако може да се оправи със сто, няма проблеми — захили се Чарлз. — Предай му моите благопожелания. — Той раздели купчината банкноти на две, отброи сто долара и прибра остатъка.

След като го остави в сградата на Синдик и вечеря в една от скучните закусвални, Чарлс се прибра в мебелираната си квартира в центъра на града. Прочете една глава от последната книга на Ф. У. Тейлър, чичо Франк — „Организация, символизъм и нравственост“, от която не разбра нито дума, взе душ и облече вечерния си костюм.

II.

Слабо, привлекателно момиче влезе в една безвкусно мебелирана стая в сградата на Синдик, спорейки разгорещено с белобрад възрастен мъж с орлов нос.

— Скъпи мой дядо — започна тя с подчертано търпение.

— По дяволите, Лий, не ме наричай дядо! Караш ме да се чувствам като че ли съм вече мъртъв.

— Можеше и да бъдеш, ако се има предвид какво говориш.

— Добре, Лий — той изглеждаше несправедливо обиден.

— Не исках да наранявам чувствата ти, Едуард — тя изучаваше лицето му с присвити очи и внезапно тонът й се промени. — Послушай, стари дяволе, не можеш да ме заблудиш и за секунда. Не бих могла да нараня чувствата ти с тъпото на брадвата. Не се опитвай да ме придумаш. Това би било изпращане на сигурна смърт. Освен това имаше два инцидента.

Тя се обърна и започна да бърника един полукръгъл екран, заобикалящ намиращо се в центъра му кресло. Три синхронизирани прожектора бяха насочени към екрана.

Възрастният човек каза много меко:

— А ако не бяха те? Том МакГърн и Боб бяха добри момчета. Нямаше по-добри от тях. Щом проклетото Правителство се опитва да ни премахне един по един, нещо трябва да бъде направено. А ти изглежда си единственият човек, който е в състояние да го стори.

— Да започнем война — каза тя горчиво. — Да ги изметем от морето. Не беше ли това любимата мисъл на Дик Райнер, още откакто съм била в пелени?

— Да — потвърди умислено възрастният мъж. — И продължава да си я харесва и сега, когато си в… как им се вика на дрехите, които вие, младите момичета, носите днес. Обещай ми нещо, Лий. Ако има още един опит, ще ни помогнеш ли?

— Аз съм толкова сигурна, че няма да има друг опит — каза тя, — че мога да ти обещая. И Господ да ти е на помощ, Едуард, ако се опиташ да симулираш такъв. Казвала съм ти и преди, ще ти кажа и сега, това е почти сигурна смърт.

* * *

Чарлс Орсино се изучаваше в трикрилото огледало.

Вечерният му костюм беше нов, би искал и коланът за пистолета му да беше нов. Кобурът се намести неудобно върху бедрото му. Не беше получавал ново снаряжение от осемнайстия си рожден ден, а оттогава гърдите му бяха опънали ремъка до последната дупка. Добре, ще почака, тази вечер така и така щеше да му струва достатъчно много. Петима телохранители! Той потрепера при тази мисъл. Но се налагаше човек да се показва на подобни места, и то както трябва, иначе не си струваше.

Той изпадна в тъжен унес, въобразявайки си, че среща красиво-красиво момиче в театъра, момиче, което го намира за интересен и хубав, и при това отличен играч на поло, момиче, което по щастлива случайност ще се окаже, че е пряка наследница на Фалкаро, с големи връзки, и която би се застъпила за него…

Високоговорителят в стаята се обади:

— Лимузината е готова, г-н Орсино. Аз съм Халоран, вашият главен бодигард.

— Добре, Халоран — безразлично отвърна той, точно както беше го упражнявал в банята сутринта, и се втурна надолу.