Скритият оазис

На фона на изображението, малко вляво и донякъде не на фокус, се виждаха няколко оранжеви куфара за инструменти (подобен видя и в коридора на апартамента, в него имаше нещо като радар или сензори устройство). И още по-интересно, зад Броуди, в отражението на сенниците на Ханън — Ангълтън трябваше да се взре напрегнато в мини лупата, с която никога не се разделяше, за да го различи — се забелязваше нещо подобно на крило или платно, прекалено малко, за да е на самолет. Хвърчило? Портативен въздушен глайдер? Друг миниатюрен летателен апарат? Малък двуместен самолет? Не можа да прецени, а и нямаше време да изнесе снимката за дигитален анализ. Но тя и така даваше сведения — като се вземат предвид работните куфари, срещата им в отдалечената пустиня и личната им близост, Броуди и Ханън явно бяха работили нещо заедно. Еднократно пътуване? Част от някакъв по-мащабен проект? Не можеше да е сигурен, но пък това беше още един фрагмент от картината. Парченце по парченце по парченце.

Прекара почти двайсет минути надвесен над снимката, преди да погледне отново часовника си — все още имаше много време — и да се запъти обратно към кабинета. Вече го беше огледал най-общо, но тук явно беше центърът на света на Броуди и затова му се искаше отново да го поогледа, да види дали не може да разбере още нещо.

Погледна още веднъж поставената в рамка гравюра на стената зад бюрото с надпис Град Зерзура е бял като гълъб, а на портите му е резбована птица. Прочете още веднъж текста в диктофона си, макар да го беше направил и при предишния си оглед на кабинета.

Огледа повторно и дървените шкафове за папки до бюрото. Всеки имаше по пет чекмеджета, а всяко чекмедже беше натъпкано с купчини бележки, статии, снимки, схеми, препечатки и карти — всички бяха подредени в раздели по азбучен ред: от Алмаши най-горе до Яхмос в най-долното.

Материалите бяха прекалено много, за да прегледа всичко подробно. Затова той се задоволи с отваряне на всяко чекмедже и преглеждане на това-онова — бедуини, Пепи II, Уингейт, Хепри, — преди да премине по-нататък, без да се задържа никъде задълго.

Само две папки го накараха да спре и да ги огледа по-внимателно. Едната, с етикет „Гилф Кебир / Сателитни изображения“, се състоеше от снопче цветни снимки. Започваха с панорамни снимки на целия югозападен ъгъл на Египет, преливащи се в по-детайлни снимки на Гилфа, при които пустинният пейзаж ставаше все по-ясен и по-детайлен. Последните двайсетина бяха толкова контрастни, че Ангълтън успя да различи повечето отделни скали в източната страна на Гилфа. От време на време се появяваше по някой зелен участък — навярно само купчина дървета или група пустинни храсти, — но иначе пейзажът си оставаше изцяло безжизнен и пуст. Нямаше и следа от мистериозния оазис на Броуди.

Другата папка, която привлече вниманието му, имаше етикет „Магнитометрични данни“. (Дали сензорното устройство от коридора не беше свързано с нея? Уред за измерване на магнитното поле?) Съдържанието на листовете — страница след страница едноцветни точки и петънца — не му говореше нищо. Самите данни не бяха важни. Онова, което го накара да се замисли, беше, че Броуди изобщо използва магнитомер. Магнитомерите, доколкото Ангълтън знаеше, служат за описание на предмети под повърхността и за откриване на метал. При все това в разговора им онази вечер Броуди изрично бе уточнил, че обитателите на Гилфа от Каменния век още не били стигнали до металообработка. За това тук несъмнено имаше някакво съвсем невинно обяснение, но си оставаше любопитно.

— Защо му е магнитомер? — измърмори той в диктофона си, преди да продължи: — И откъде са дошли сателитните изображения? НАСА? Петролните компании? Провери къде може да се направи справка.

Престана да рови в чекмеджетата и огледа още веднъж рафтовете. Всичко беше египтология, доколкото можеше да прецени, с изключение на един раздел, посветен на съвременната политика — с много материали за Ирак — и набутана зад редица кожени томове за древноегипетска архитектура и книга за руските самолети.

— Енциклопедия „Оспри“ на руските самолети — общи той на диктофона си. — Какво ли по дяволите търси това тук?

Остави бюрото на Броуди за накрая. Беше масивно и старомодно, изработено от лакиран дъб, с телефон, лампа, попивателна, поставки за хартия и писалки — обичайните принадлежности, подредени внимателно. Нямаше настолен компютър, което говореше, че англичанинът предпочита да работи на лаптопа си. А сега сигурно го беше взел със себе си в Дакла, защото го нямаше никъде в апартамента. Досадно. Ангълтън се огледа за преносима USB памет, в случай че Броуди си е запазвал резервен запис, но също нямаше. Тъй като времето напредваше, той престана да търси и насочи вниманието си към поставката за хартия, където не откри нещо интересно, и накрая към тома, поставен върху попивателната в средата на масата: „Текстове с клиновидно писмо от санктпетербургския Ермитаж“.