Скритият оазис

Хеликоптерът „Агуста“ се носеше бързо и ниско, само на няколкостотин метра над пустинята, сянката му се плъзгаше по дюните. Свистенето на перките, тласкани от мощния мотор, отекваше глухо в пясъците. Всичките осем места бяха заети: едно от пилота, пет от мъже със сурови физиономии с автомати в скута и две, най-задните, от близнаците охранители на Гиргис със сивите костюми „Армани“ и червено-белите футболни фланелки. Двамата гледаха съсредоточено футболното списание върху коленете на единия и изглеждаха напълно погълнати от него. Пилотът погледна през рамо, за да се увери, че не го чуват, побутна човека до себе си и прошепна:

— Досега никой не е разбрал как се казват. От седем години са с Гиргис и никой не им знае имената. Явно не ги знае и той.

Човекът не отвърна нищо, само тръсна лекичко глава, за да покаже, че сега не е нито времето, нито е мястото за подобни разговори.

— Убиха един от сводниците му — продължи пилотът, без да се съобразява с предупреждението, защото темата му беше интересна. — Заклали го и го хвърлили в Нил, защото казал, че играчите от „Ел-Ахли“ са боклуци, а Хафийз да го духа. Това така се харесало на Гиргис, че ги назначил на работа.

Още едно тръскане на главата, този път по-енергично, придружено от режещо движение на дланта като сигнал, че разговорът не бива да продължава. Но пилотът и този път не си взе бележка.

— Майка им е наркоманка, това е ясно, но те просто я боготворят. Вече са убили четиридесет души и още…

— А бе затвори си плювалника и карай — обади се глас отзад.

— Или ще станеш четиридесет и първият — добави почти същият глас от същата посока.

Ръцете на пилота се стегнаха около лоста за навигация, лицето му стана бяло като платно, а бедрата му се свиха, сякаш да предпазят слабините му. Не каза и дума до края на пътуването.

22.

Дакла

Фрея влезе в къщата, отвори загадъчната торба и започна да изважда нещата отвътре едно по едно, нареждаше ги на холната маса до часовника „Ролекс“. Географска карта, портфейл, фотоапарат, кутийка за лента, сигнални ракети, неприкосновен запас храна, увит в носна кърпичка миниатюрен глинен обелиск и накрая зелен метален компас с капаче. Тя задържа малко по-дълго компаса, гледаше го с тъжна усмивка. Беше съвсем същият модел, какъвто имаше сестра й, когато бяха деца — военен компас с разграфен циферблат, жлебове, увеличителни лещи и прорез с тънка като косъм медна жичка върху капачето. („Подравняваш жичката спрямо целта и разчиташ данните през лупата — беше й обяснила Алекс. — Това е най-точният компас на света“.)

Дали компасът, който бе в ръцете й сега, беше толкова надежден, Фрея не можеше да твърди, защото жичката-ориентир беше скъсана и нямаше начин да се отчитат данните. Въпреки това тя го държеше така грижовно, като че ли беше безценна антика, а видът и познатата му тежест я връщаха към младостта й, към вълшебните безгрижни лета, преди всичко да се обърка и тя да разбие сърцето на сестра си. Нагласи компаса точно както я бе учила Алекс и се загледа в поклащането на стрелката. В ума й отново зазвуча гласът на Алекс, разказите й за това как някога компасът е принадлежал на морски пехотинец в битката за Иво Джима… Фрея въздъхна, затвори компаса, сложи го на масата и насочи вниманието си към останалите неща.

В портфейла имаше малко немски банкноти, няколко кредитни карти и кочан разписки — всички от 1986 г. В една от преградките беше пъхната и лична карта. От снимката я гледаше красив русокос мъж с голям белег през брадичката под устата.

— Руди Шмит — прочете тя на глас.

Името не й говореше нищо. Дали беше приятел на Алекс? Колега? Прибра картата в портфейла и продължи с другите неща. Разгледа глинения обелиск и странните рисунки по него, кутийката за лента, фотоапарата, зареден, само с две незаснети пози, ако се съдеше по брояча. Накрая стигна до картата. Избута останалите неща встрани и я разгърна.

Беше на Египет — западната половина на страната от границата с Либия до поречието на Нил, мащаб 1:500 000. Беше намачкана от употреба, ръбовете, където бе сгъвана, бяха започнали да се късат.

В долния ляв ъгъл на картата беше оградено с молив названието Плато Гилф Кебир. Фрея се намръщи. Това не беше ли мястото, където работеше Алекс? Опита се да си спомни какво беше писала за това сестра й, после се наведе над картата и проучи диагоналната линия, която се спускаше североизточно от Гилфа към най-близкия зелен участък, оазиса Дакла, който също беше ограден с кръгче. В средата на линията имаше пет кръстчета — от място покрай Гилфа до около на една трета от пътя до Дакла. До всяко кръстче имаше цифрови данни: местонахождението в градуси според компаса и разстоянието в километри. Ширината беше една и съща, 44 градуса, но разстоянията намаляваха с отдалечаване на кръстчетата от Гилфа — 27, 25, 20, 14, 9 км.