Хеликоптерът „Агуста“ се носеше бързо и ниско, само на няколкостотин метра над пустинята, сянката му се плъзгаше по дюните. Свистенето на перките, тласкани от мощния мотор, отекваше глухо в пясъците. Всичките осем места бяха заети: едно от пилота, пет от мъже със сурови физиономии с автомати в скута и две, най-задните, от близнаците охранители на Гиргис със сивите костюми „Армани“ и червено-белите футболни фланелки. Двамата гледаха съсредоточено футболното списание върху коленете на единия и изглеждаха напълно погълнати от него. Пилотът погледна през рамо, за да се увери, че не го чуват, побутна човека до себе си и прошепна:
— Досега никой не е разбрал как се казват. От седем години са с Гиргис и никой не им знае имената. Явно не ги знае и той.
Човекът не отвърна нищо, само тръсна лекичко глава, за да покаже, че сега не е нито времето, нито е мястото за подобни разговори.
— Убиха един от сводниците му — продължи пилотът, без да се съобразява с предупреждението, защото темата му беше интересна. — Заклали го и го хвърлили в Нил, защото казал, че играчите от „Ел-Ахли“ са боклуци, а Хафийз да го духа. Това така се харесало на Гиргис, че ги назначил на работа.
Още едно тръскане на главата, този път по-енергично, придружено от режещо движение на дланта като сигнал, че разговорът не бива да продължава. Но пилотът и този път не си взе бележка.
— Майка им е наркоманка, това е ясно, но те просто я боготворят. Вече са убили четиридесет души и още…
— А бе затвори си плювалника и карай — обади се глас отзад.
— Или ще станеш четиридесет и първият — добави почти същият глас от същата посока.
Ръцете на пилота се стегнаха около лоста за навигация, лицето му стана бяло като платно, а бедрата му се свиха, сякаш да предпазят слабините му. Не каза и дума до края на пътуването.
22.
Фрея влезе в къщата, отвори загадъчната торба и започна да изважда нещата отвътре едно по едно, нареждаше ги на холната маса до часовника „Ролекс“. Географска карта, портфейл, фотоапарат, кутийка за лента, сигнални ракети, неприкосновен запас храна, увит в носна кърпичка миниатюрен глинен обелиск и накрая зелен метален компас с капаче. Тя задържа малко по-дълго компаса, гледаше го с тъжна усмивка. Беше съвсем същият модел, какъвто имаше сестра й, когато бяха деца — военен компас с разграфен циферблат, жлебове, увеличителни лещи и прорез с тънка като косъм медна жичка върху капачето. („Подравняваш жичката спрямо целта и разчиташ данните през лупата — беше й обяснила Алекс. — Това е най-точният компас на света“.)
Дали компасът, който бе в ръцете й сега, беше толкова надежден, Фрея не можеше да твърди, защото жичката-ориентир беше скъсана и нямаше начин да се отчитат данните. Въпреки това тя го държеше така грижовно, като че ли беше безценна антика, а видът и познатата му тежест я връщаха към младостта й, към вълшебните безгрижни лета, преди всичко да се обърка и тя да разбие сърцето на сестра си. Нагласи компаса точно както я бе учила Алекс и се загледа в поклащането на стрелката. В ума й отново зазвуча гласът на Алекс, разказите й за това как някога компасът е принадлежал на морски пехотинец в битката за Иво Джима… Фрея въздъхна, затвори компаса, сложи го на масата и насочи вниманието си към останалите неща.
В портфейла имаше малко немски банкноти, няколко кредитни карти и кочан разписки — всички от 1986 г. В една от преградките беше пъхната и лична карта. От снимката я гледаше красив русокос мъж с голям белег през брадичката под устата.
— Руди Шмит — прочете тя на глас.
Името не й говореше нищо. Дали беше приятел на Алекс? Колега? Прибра картата в портфейла и продължи с другите неща. Разгледа глинения обелиск и странните рисунки по него, кутийката за лента, фотоапарата, зареден, само с две незаснети пози, ако се съдеше по брояча. Накрая стигна до картата. Избута останалите неща встрани и я разгърна.
Беше на Египет — западната половина на страната от границата с Либия до поречието на Нил, мащаб 1:500 000. Беше намачкана от употреба, ръбовете, където бе сгъвана, бяха започнали да се късат.
В долния ляв ъгъл на картата беше оградено с молив названието