Скритият оазис

Първото впечатление на Фрея беше, че това са данни от някакво пътуване. Петдневно пътуване — пеша, ако се съдеше по сравнително кратките изминати разстояния. Започнало от Гилфа и продължило деветдесет и пет километра, преди отведнъж да свърши сред пустата жълта празнота на откритата пустиня. А кой беше Руди Шмит, какво е търсил там, дали всъщност картата не свидетелстваше за съвсем друго — на тези въпроси тя не можеше да отговори. Онова, което знаеше обаче, беше, че нещо не е наред. Във всяко отношение. И защо сестра й се е интересувала от тия неща? Защо е трябвало да плаща за тях? Колкото повече си мислеше за това, толкова по-странно й изглеждаше всичко. Откри, че отново се е замислила за самоубийството на Алекс — за парализираната лява ръка, за ужаса от инжекциите — и предишните съмнения пак започнаха да се промъкват в съзнанието й. Обясненията, които й бяха дали, изведнъж станаха неубедителни. Зачуди се дали пак да не отиде в полицейския участък — онзи приятен детектив й беше казал да се обажда винаги, когато нещо я тревожи, — но пък какво ли би могла да каже? Някой се появи в къщата на сестра ми с неща, взети от мъртвец? Това звучеше параноично и… повърхностно. Освен това нали детективът й бе казал, че ще остане в Дакла само половин ден? Сигурно вече пътуваше за Луксор. А това означаваше не само че трябва да започне от нулата с друг човек, но и на език, който останалите детективи не знаеха както трябва. Дали да се обади на Моли Кирнан? На Флин Броуди? Възникваше отново въпросът — какво да им каже? Че подозира нещо съмнително? Боже мой, щеше да прилича на евтина героиня от тъп филм!

Погледа картата още малко, после с огорчена въздишка я сгъна и започна да прибира нещата в платнената торба. Чудеше се какво да направи и дали съмненията й са основателни. За миг погледна миниатюрния обелиск — беше решила, че е някакъв сувенир или амулет — и прибра и него. Последваха го фотоапаратът, компасът и накрая кутийката за лента. Изведнъж, обладана от неочаквана мисъл, сбърчи вежди, извади фотоапарата и кутийката с лентата и премери тежестта им на ръка. Тръсна глава, отвори своята раница и ги сложи в нея, като ги зави с парчето мек плат. След това извади и компаса, защото искаше да задържи и него — като връзка, макар и далечна, със сестра й и отминалите по-добри дни. Остави платнената торба на масата, заключи вратата и тръгна към основния оазис с надеждата, че бюрото „Кодак“ в селото още е отворено. Че онова, което е заснето във фотоапарата и в касетката, ще й даде някаква представа кой е Руди Шмит, защо е бродил в средата на Сахара и защо, за бога, сестра й се е интересувала от него.

23.

Бедуините останаха в Дакла, колкото да се запасят с вода, да съберат съчки за огън, да си купят една коза и друга храна. После, тъй като предпочитаха да са сами, се оттеглиха в пустинята и си направиха лагер на два километра от оазиса в малка акациева горичка.

Докато водачът им се върне от къщата на Алекс, камилите вече бяха вързани и дъвчеха върховете на близките храсти, козата беше заклана и се печеше на огъня, а хората седяха в кръг около нея и пееха стара бедуинска песен за злия пустинен джин и за умното момче, което го изиграло. Водачът върза камилата си при останалите, седна до другарите си и със звучния си глас се включи в пеенето.

Първите вечерни звезди започнаха да проблясват в небето, въздухът миришеше на пушек и печено. Когато песента свърши, запалиха цигари и започнаха да обсъждат обратния маршрут. Едни настояваха, че е най-добре да се върнат по пътя, по който бяха дошли, други предлагаха по-северен път покрай Джебел Ал-маси и горния край на Гилфа. Гласовете им ставаха все по-силни и напрегнати, докато някой не се провикна, че месото е готово — тогава напрежението изчезна. Свалиха козата от огъня, отнесоха я встрани и започнаха да я кълцат с ножовете си. Ядяха с ръце. Всички мълчаха и се чуваше само пращенето на огъня, ритмичното дъвчене и някъде от север съвсем слабо монотонно бръмчене, като от огромно насекомо.

— Какво е това? — обади се един от бедуините. — Помпа?

Никой не му отговори. Бръмченето се усилваше.

— Вертолет — реши накрая водачът им.

— Дали е военен? — попита друг от групата и се намръщи, тъй като отношенията между бедуините и армията открай време не бяха особено цветущи.

Водачът сви рамене, остави кокала, който държеше, и се изправи. Погледна на север, ръката му беше върху дръжката на ножа. След трийсетина секунди посочи с ръка.

— Там.

Един по един и останалите се изправиха и се взряха в далечината. Едно смътно потрепващо петно бавно се открояваше в сумрака. Очертанията му ставаха все по-ясни — черен вертолет, продълговат и лъскав, носеше се във вечерното небе само на няколкостотин метра над пустинята. Идваше право към тях. След минута витлата засвистяха над главите им, развяха наметалата им и запратиха пясък в лицата им.

Машината се отдалечи, направи остър завой и се върна над тях. Спусна се още по-ниско и бедуините бяха принудени да се проснат на земята; недоволните им викове бяха удавени от рева на витлата.