Скритият оазис

Като се подхилваше доволно — мръсното му кафяво наметало вече бе издуто на чатала — Махмуд Гаруб вървеше през маслиновата горичка към къщата на доктор Алекс с дървената стълба на рамо. Беше тъмно, но още нямаше луна; горичката беше загърната в мастилен плащ от сенки и чернота. Залитна няколко пъти, защото краката му се хлъзгаха по килима опадали листа, застлал земята, а стълбата се блъскаше в дърветата. Шумът не го притесняваше. Беше видял как американката пое по пътя към Дакла и знаеше, че разполага с достатъчно време да си намери подходящо място, преди да се е върнала, така че вървеше, без да се тревожи от нищо. Говореше си сам, а от време на време и си припяваше:

„О, хубава женица с твърдите гърди на младостта,

ела, разтвори крака, за да вкуся прасковата ти!“

Стигна къщата на Алекс, заобиколи я, мина между два олеандрови храста, опря стълбата на стената и се качи на плоския покрив. В далечината от едната страна светеха пръснатите лампи на Дакла, а от другата се простираше вълнообразната сивота на пустинята. Отпи от шишенцето, което си носеше, после отиде до малкия покривен прозорец над банята и клекна до него. Сърбежът в чатала нарасна едновременно с възбудата му.

Беше наблюдавал сестрата на тази жена няколко пъти, дори след като се разболя и погрозня. Собствената му съпруга беше дебела и грозна, приличаше повече на биволица, отколкото на жена. Абсолютно всичко беше по-добро от нея — дори сакатата, която трябваше да сяда на специален стол, за да се изкъпе. Когато Алекс умря, той се натъжи, че вече няма да има това удоволствие. Но сега бе дошла сестра й — млада, руса и подходяща. А също така и разпусната, като всички жени от Запада. Махмуд Гаруб едва се сдържаше. Щеше да дойде и по-рано, но жена му беше станала подозрителна, така че той успя да се измъкне едва тази вечер, когато тя отиде на гости. Отпи още една глътка и се взря през прозорчето. Сега долу беше съвсем тъмно, но като се светнеше, щеше да вижда всичко — душа, клозетната чиния; всяко движение, всяка телесна форма: негово лично шоу. Започна отново да си припява и да се търка по чатала.

„Легни, сладка моя, затвори очи,нека вляза в тебе дълбоко-дълбоко…“

Изведнъж спря, надигна глава и се заслуша. Какво беше това? Шумът нарасна — нещо като съскащо бучене. Вертолет. И ако се съдеше по звука, летеше право насам. Той се изправи и изведнъж се притесни — можеше да е полицията. Как щеше да обясни защо се е качил на чужд покрив: и на властите, и — още по-тревожно — на жена си? Ерекцията му спадна, той забрави за банята и забърза по покрива към стълбата. Заслиза, обзет от желание да се махне час по-скоро. Но още на третото стъпало вятърът от перките го връхлетя, наметалото му заплющя, очите му се напълниха с прах и пясък. Последва ослепителният блясък на прожекторите и вертолетът увисна точно до Махмуд. Той се вкопчи в стълбата, стенеше от ужас и крещеше, че просто е дошъл да измете покрива. Вятърът го откъсна от стълбата, той полетя с писък надолу и се стовари в храстите. Вертолетът висеше над него като някакво чудовищно водно конче, а той се гърчеше на земята, без да спира да обяснява, че само е мел покрива, че там имало листа, много листа, цели купчини…

С магазина „Кодак“ не стана нищо, но четиридесетте минути път до Дакла дадоха възможност на Фрея да се пораздвижи и да посъбере мислите си.

Магазинът беше отворен, ярко осветените му витрини се виждаха от цял километър. Климатизираният интериор — мраморен под, мебели с хромирани орнаменти и поставени в рамки снимки на захилени брачни двойки и дебелички бебета — й вдъхна доверие, както и това, че младата жена зад щанда говореше добър английски. Но по-нататък всичко тръгна зле. Устройствата за проявяване в дъното на магазина не работеха — явно никога не бяха работили. Колкото до „Бързото изработване на фотоснимки“, обещано на рекламата отвън, „бързо“ бе употребено в местното си значение — около седмица. Като се бореше с отчаянието си, Фрея поговори малко с жената, позволи й да докосне русите й коси, опита се да й обясни защо на двайсет и шест години още няма съпруг и накрая си тръгна. За малко се поколеба дали да не потърси превоз до Мут и да се опита да прояви лентите там, но после реши, че вече е много късно, че лентите не са толкова важни, и тръгна обратно към къщата на Алекс.

Небето бе осеяно със звезди. Единствените звуци бяха собствените й стъпки и далечен магарешки рев. Беше излязъл слаб ветрец и надмогваше последните остатъци дневна жега; луната постепенно се издигаше зад гърба й и меката й светлина придаваше на пустинята кафеникав цвят. Фрея имаше чувството, че е част от някаква старинна фотография. Самотата я отпускаше и колкото повече вървеше, толкова повече се успокояваше. Като се върнеше, щеше да похапне, може би да послуша малко музика, да се наспи, а на сутринта да продължи напред. Нещата винаги стават по-ясни в началото на деня.