Скритият оазис

Стигна височината, от която Захир й беше показал къщата на Алекс. Миниатюрният оазис се мержелееше под нея — тъмен продълговат овал, отпечатан върху иначе безличния пейзаж. Тя се спусна по склона, мина през външните насаждения на оазиса и навлезе сред дърветата. Гъстата растителност я притискаше от двете страни, спираше и малкото светлина и я потапяше в почти непрогледен мрак. Тя спря за миг, за да се ориентира, и чу далечен виещ, насечен звук. Усилваше се. Вертолет. Идваше все по-близко и звукът ставаше все по-отчетлив. Въздухът туптеше от ударите на витлата, клоните около нея започнаха да се люлеят и да свистят, когато машината прелетя ниско над дърветата вдясно от Фрея — очертанията й се мярнаха през балдахина на листата.

Фрея застина и зачака звукът да се отдалечи. Вместо това той си остана постоянен и силата му нито се усилваше, нито намаляваше, като че ли вертолетът висеше на едно и също място. След няколко секунди някъде към къщата на Алекс изригна ярко сияние. Лъчи светлина пронизаха растителността около Фрея и на места тя стана яркозелена, а на останалите — още по-тъмна. В същия миг до нея стигна нещо като писък, едва доловим зад силния тътен на моторите. Повече по инстинкт, отколкото съзнателно, тя отстъпи от пътя и се шмугна в някаква пътечка. Навлезе сред дърветата, като си наложи да пренебрегне предупреждението на Захир за змиите; чу как двигателите постепенно намаляват оборотите и затихват. Светлината изчезна. Вертолетът сигурно беше кацнал. До слуха й стигнаха приглушени гласове, още един писък, после глухият трясък на строшено стъкло.

Отново стана тъмно, направо черно. Фрея стоеше неподвижна, сърцето й биеше като лудо, опитваше се да проумее какво става. Изминаха още трийсет секунди. Когато листата и клоните около нея дойдоха в нещо като мътен фокус, тя отново тръгна, бавно, като се опитваше да не вдига шум, по пътечката, която се виеше между дърветата, мина през нещо като тръстиков храсталак и стигна до някаква поляна.

Луната вече се бе изкачила и светлината й къпеше всичко в убит сребрист цвят. Фрея спря, за да се ориентира, после пресече поляната и тръгна по друга пътека. Спря в тъмна маслинова горичка, от която се виждаха очертанията на къщата. Лампите бяха запалени, чуваха се гласове.

Фрея се поколеба. Дали не беше по-добре да остане тук и да изчака натрапниците да си отидат? В този миг долетя нов писък — на мъж, немощен и ужасен. Любопитството й надделя и тя продължи напред, стъпваше внимателно, за да не шумоли в изсъхналите листа по земята, движеше се от дърво към дърво, затаила дъх. Клекна зад храстите в края на горичката. Гласовете сега бяха по-силни и по-отчетливи и тя отново се зачуди дали да не остане скрита и да наблюдава събитията от безопасно разстояние. И отново любопитството й надделя и тя се запромъква към къщата. Замръзваше на всеки няколко крачки, готова да се обърне и да побегне, ако някой се покаже. Спря зад Сяна джакаранда до верандата, надигна се на пръсти надникна през прозореца на всекидневната. Вътре имаше трима яки мъже. Трима тук — тракането на чекмеджета и шкафове от кабинета на Алекс говореше, че има още. Двама от тримата бяха еднакви — едно и също мускулесто телосложение и прилепнала рижа коса. Обсипаните им с пръстени ръце просветваха на светлината на лампата. Изглежда, говореха с някого в другия край на стаята — тя не го виждаше, беше извън полезрението й. Всяка втора дума беше „фотоапарат“ или „лента“. Един ужасен глас им отвръщаше неясно. И продължаваше все така — едни и същи думи, един и същ хленчещ отговор, докато накрая единият тръсна отегчено глава и щракна с пръсти. Последва движение и се появиха още трима — двама бяха яки като първите, а третият, когото влачеха, приличаше на дръгливо псе, нападнато от глутница вълци. Беше Махмуд Гаруб, сбръчканото старче, което я бе качило в каручката си сутринта. Фрея се притисна по-плътно до дървото и загледа с ужас какво става. Едната й ръка машинално докосна раницата, където бяха фотоапаратът и лентата.

Двамата вдигнаха наметалото на Гаруб около кръста му и се видяха мършави крака и мръсни бели долни гащи. Извиха му ръцете зад гърба, пъхнаха ги под задника му и с едно движение го вдигнаха разкрачен над пода, като че ли щеше да ражда.

— Ла! — изстена той, очите му сякаш щяха да изскочат от ужас. — Ла! Минфадлак, ла!10

Двамата близнаци пристъпиха към него с безизразни лица, като че ли се занимаваха със скучна домакинска работа. Единият пъхна пръст под ластика на долните му гащи, а другият отвори сгъваем нож и опря острието в задника на Гаруб. Той изкрещя от ужас и се задърпа, но беше безпомощен. Въпросите продължиха и когато стана ясно, че желаният отговор не идва, дойде ред на ножа — с почти недоловимо движение острието разцепи сфинктера на стареца.

— Неее! — изпищя Фрея.