Скритият оазис

Моментна пауза — за секунда, не повече, сцената в стаята замръзна, — после се разнесоха викове и тропот на крака. Вратите към верандата се разтвориха с трясък и навън се изсипаха хора, блеснаха червени пламъчета, куршуми се стовариха върху джакарандата. Но Фрея вече не беше там — тичаше към маслиновата горичка, прескочи ниските храсти и хукна по неравния терен. Сърцето й блъскаше като полудяло.

Мина през горичката и се шмугна в гъстите тръстики, провря се през тях и стигна до поляната. Стрелбата вече беше спряла, но виковете продължаваха. Пет-шест различни гласа, идваха от различни места — преследвачите се бяха разпръснали, за да я хванат. Чу се заплашителният тътен на излитащия вертолет.

Пресече поляната и се спусна в дълбок напоителен ров, краката й затънаха до глезените в кал. Изкатери се по отсрещния бряг и продължи със залитане напред. Мина през горичка лимонови дръвчета, после през царевични ниви, след това навлезе в някакви безкрайни усукани шубраци — разтваряше ги с ръце, като че ли плуваше.

Изведнъж зеленината свърши. Беше стигнала края на оазиса. В пустинята се виждаше някаква постройка, може би хамбар със стени от сгурия и цимент и сламен покрив. Притича до него и бутна вратата, но беше заключена с катинар. Огледа се обезумяла, после клекна зад една стара каруца, оставена до стената. Цялата трепереше.

Вертолетът кръжеше над дърветата, прожекторите му разрязваха сенките долу. Бученето на двигателя заглушаваше всички останали звуци, но от време на време на Фрея й се струваше, че чува викове, а веднъж безспорно долови трясъка на изстрел.

— Те са убили Алекс — промърмори тя. Онова, на което бе станала свидетел, не оставяше никакво съмнение за участта на сестра й. — Убили са Алекс, а сега ще убият и мене. И на всичко отгоре нямам представа защо.

Изтри потта от челото си и за пореден път се прокле, че беше оставила мобилния си телефон в къщата; опитваше се да измисли какво да предприеме. Възможно беше безредиците да са привлекли вниманието в Дакла и от там да изпратят хора, но не можеше да разчита на това. Не можеше и да си играе на котка и мишка с нападателите — оазисът беше твърде малък и нямаше особено много места, където да се скрие. А и не го познаваше. Дори в мрака и въпреки цялата гъста растителност накрая щяха да я открият, особено с помощта на кръжащия вертолет.

„Трябва да се добера до Дакла — помисли тя, все още дишаше задъхано. — Трябва да се махна от оазиса и да пресека пустинята до Дакла.“

Как да го направи обаче? С вертолета отгоре и с осветяващата всичко луна щяха да я забележат в мига, в който излезеше на открито.

Тя се огледа, за да се ориентира. Изглежда, се намираше в най-южния край на оазиса. Вляво от нея, на изток, на около пет километра, се намираше Дакла. Разпръснатите й светлинки проблясваха на фона на мрачната стена на Гебел Каср.

Явно трябваше да тръгне натам, защото това беше най-краткият път към свободата. Теренът беше абсолютно открит — само равен чакъл или съвсем ниски пясъчни могилки. Нямаше никакво убежище, нито едно място, където да се скрие от прожектора на вертолета. Щяха да я видят веднага, да я заковат като заек, засечен от фаровете на кола.

Нещата не изглеждаха по-окуражаващи и на юг, макар там теренът да беше по-разнообразен и начупен — пустинята се издигаше във високи дюни, имаше и скали и храсти. Пак беше открито, но все пак даваше възможност ако не за пълно прикритие, поне за частичен заслон. Би могла да измине няколко километра на юг, да се отдалечи достатъчно от оазиса и чак тогава да завие на изток към Дакла — тогава, надяваше се, щеше да е извън обсега на преследвачите си.

Реши, че това е най-добрият избор. Единственият избор. Проблемът беше, че между изоставения хамбар, където се криеше, и първото възможно прикритие — участък с висока пустинна трева — имаше двеста метра гладък пясък. Ако тръгнеше да ги пресича, щеше да се окаже ужасно уязвима, като самотна фигура на ледена пързалка.

Да, ако преминеше тия двеста метра, щеше да има възможност сред скалите. Загубена беше, ако я видеха от въздуха или от земята на откритото.

Тупкането от вертолета изведнъж се усили и той дойде почти над главата й. Прожекторът му шареше напред-назад, вятърът от витлата огъваше дърветата. Фрея се вмъкна по корем под каруцата и зарови лице в пясъка. През пролуките в дъските нахлуваха лъчи светлина. Вертолетът се повъртя над нея още миг, после се насочи на север, към другия край на обработваемата земя. Звукът от двигателите позаглъхна, после отново се засили — хеликоптерът пак се насочи към нея. Изглежда, това беше моделът, към който се придържаше летецът — летеше от единия до другия край на оазиса, като че ли правеше дължини в басейн; търсеше я трийсет секунди в едната посока и трийсет в обратната. Можеше да се надява да прекоси равния пясък само ако синхронизира бягането си с този модел, като започне в мига, когато вертолетът обърне посоката си над нея, и го завърши, преди да се е върнал и тя да се окаже пред погледа на летеца.