Скритият оазис

Започна да пресмята. Трийсет секунди, за да пробяга двеста метра. На писта това нямаше да е проблем — беше се състезавала за училищния отбор и покриваше това разстояние за по-малко от двайсет и пет. Но тук теренът беше пясъчен, при това беше нощ. Би смогнала едва-едва, с голямо усилие. А и хората на земята… Ами ако някой от тях я забележеше? Ами ако вече наблюдаваха пустинята? Прехапа устни. Дали рискът не бе прекалено голям? Но те в края на краищата не бяха толкова много. Пък и беше тъмно, с доста висока растителност на места — можеше да им се изплъзне, да е на крачка пред тях.

Чу вик и се взря напрегнато в мрака. Бе дошъл отнякъде зад нея, отвъд оплетената дива растителност, през която се беше промъкнала преди малко. Значи все още бяха далече, макар и не чак толкова. Чу и друг вик, после още един. Бяха трима и всички идваха към нея, щяха да се срещнат тук. Можеше да се скрие от един, дори от двама, но трима… Взе решение. Щеше да бяга. Дано да не беше прекалено късно.

С тракане и рев вертолетът отново се изви над нея, прожекторът проправяше ослепително ярки пътеки около и по хамбара. При предишния курс машината бе обърнала почти веднага. Този път обаче вбесяващо увисна на място. Фрея си запуши ушите, каруцата над нея се тресеше, все едно друсана от невидими ръце. Въздушната струя от витлата повдигна част от сламения покрив и го запрати в нощта. Това продължи още и още, а с всяка секунда тримата преследвачи се приближаваха все повече, което намаляваше възможността й да се спаси. Тя почти се отчая и се примири, че ще я сгащят като мишка в капан, но изведнъж ревът над нея намаля и въздухът наоколо утихна — вертолетът най-накрая обърна и полетя към отсрещния край на оазиса.

Фрея моментално скочи. Почти не си даваше сметка какво прави, тласкаше я елементарното, подхранвано от адреналина чувство за самосъхранение. Спринтира покрай хамбара и към пустинята. Нямаме представа къде са преследвачите й, просто се молеше все още да си проправят път през храсталаците. Другата страна на хамбара и плътните шубраци да не им позволяват да я видят. Пясъкът беше равен и стегнат, твърд почти като писта от сгурия, така че тя с лекота взе първите сто и петдесет метра към участъка с високата трева отпред.

И тъкмо започна да си мисли, че ще се справи, когато краката й започнаха да затъват. Пясъкът стана рохкав, засмукваше обувките й и я забавяше. Всяка крачка ставаше все по-трудна. Дробовете й пареха като огън.

Като малки с Алекс си бяха измислили една игра — да тропат по вратите на хората, а после да бягат, при което всяка крачка се превръщаше в мъчително очакване сърдитите стопани да се развикат след тях. Подобно чувство, само че увеличено хиляда пъти, Фрея изпитваше и сега — напрегната, отчаяна надежда, че няма да я заловят, съчетана с гадното предчувствие, че почти сигурно ще се провали.

Тичаше все по-бавно и по-бавно. Злокобното тупкане на двигателите оставаше едно и също — машината кръжеше над оттатъшния край на оазиса. После обърна и полетя към нея и шумът постепенно нарасна. Фрея усещаше, че времето й свършва, че ще я видят, че това не може да се избегне, понеже е право в зрителното поле на екипажа. Напъна всички сили, издраска през последните десет метра и с плонж се хвърли във високата трева. Търкулна се в някаква яма, преметна се и спря сред порой от пясък.

Известно време остана легнала по гръб, задъхана и разтреперана, очакваше всеки момент вертолетът да я облее със светлина. Наоколо обаче оставаше тъмно. Тя се обърна по корем, изпълзя по насипа и внимателно надникна през гъстата трева. На двеста метра от нея вертолетът се полюляваше точно над старата стопанска постройка. Под него, огрени от прожектора, трима души с костюми размахваха оръжията си, сякаш съобщаваха „няма я“. След още малко ръкомахане вертолетът се насочи обратно към оазиса, а тримата се шмугнаха в храсталака.

Беше успяла.

25.

Оазисът Дакла

След вечерните си молитви Захир вечеря с жена си и сина си — тримата седяха с кръстосани крака на пода на всекидневната и кротко загребваха с пръсти от купичките с ориз, боб и бакла. Когато свършиха, жената постави наргилето до съпруга си и отведе момчето. Захир остана сам. Петнайсетина минути седя неподвижен и замислен, единственият звук идваше от всмукването от мундщука. После отмести наргилето, стана и излезе във вътрешния двор. Отиде до първата врата вдясно, отвори я и запали лампата. Пред него, на стената над бюрото, висеше снимката, която бе видяла госпожица Фрея. Острата като игла скала с доктор Алекс под нея. Загледа я, пръстите му нервно потропваха по рамката на вратата.

— Безпокои ли те нещо?

Жена му беше влязла незабелязано. Сложи длан върху ръката му. Той не каза нищо, продължаваше да гледа снимката.

— Не си на себе си — продължи тя. — Станало ли е нещо?

Той все още не отговаряше, но сложи ръка върху рамото й.

— Нещо с онова американско момиче ли? — попита тя.

— Ходила е в полицията — промърмори той. — Мисли, че някой е убил сестра й.

— И?

Той само сви рамене.