Скритият оазис

— Поговори с нея — посъветва го жена му. — Виж какво е научила.

— Утре. Ще отида при нея утре.

Целуна я по челото, прокара пръст по бузата й и й даде знак да го остави сам. След като тя излезе, затвори вратата, седна зад бюрото и пак загледа снимката.

— Пясъчният огън — промърмори тихо.

Фрея зачака, скрита във високата трева. Шумът от вертолета ту се засилваше, ту отслабваше при обиколките му над оазиса. Тя провери дали фотоапаратът, кутийката с лентата и компасът са в раницата и почисти драскотините по ръцете и шията си. После тръгна на юг.

Нощта беше ясна и хладна, луната беше пълна и под светлината й пустинята изглеждаше като посребрена шир. Все така ужасена да не я открият, Фрея се движеше само когато вертолетът се насочваше в обратната посока и спринтираше от едно укритие към друго — канари, дюни, храсти, — преди да се сниши отново. На няколко пъти чу изстрели, а веднъж вертолетът отмина оазиса и прелетя почти над главата й — тя едва успя да си намери укритие. Изглежда обаче летецът оглеждаше просто за всеки случай, защото отново полетя назад и не се върна повече.

Фрея продължи на юг. Вървя почти два часа. Отначало беше предпазлива, после — след като оазисът зад гърба й вече не се виждаше — по-уверена. Въздухът стана леденостуден и тя извади анцуга от раницата и си го облече, а от време на време и потичваше, за да се сгрее. Опита се да подреди събитията в съзнанието си и да си ги обясни, но все още беше толкова смутена, че всичко й се струваше объркано и безсмислено. Освен че някой бе убил сестра й, а се беше опитал да убие и нея, както и че всичко това беше свързано с донесените от бедуина неща, не можеше по никакъв начин да свърже събитията.

След като измина към пет километра, реши, че вече е безопасно да завие на изток и да тръгне към блещукащите в далечината светлини на Дакла. Отне й още час да се добере до първите крайградски ниви и още четиридесет минути да се промъкне през тръстиките, рибните басейни и напоителните канали. Накрая, по-скоро случайно, излезе от поле с гъсто засадена захарна тръстика и се озова на асфалтирано шосе — главната пътна артерия през оазиса.

Отдясно се появиха светлини. Тя се поколеба, после се скри сред тръстиката, уплашена да не са преследвачите й. Надникна предпазливо и видя голяма цистерна. Отново излезе на платното и замаха енергично, за да я спре. Изсвири клаксон, а от хидравличните спирачки лъхна въздух, когато камионът забави ход и спря до нея. Шофьорът смъкна прозореца и се наведе навън.

— Моля ви, помогнете ми — бързо заговори тя. — Трябва да стигна до Мут. До полицейския участък. Опитват се да ме убият. Моля ви се, трябва да стигна до полицейския участък. Разбирате ли? Мут. Полицейският участък. Мут. Мут.

Думите се изливаха от устата й в скоропоговорка. Шофьорът, пълничък човек с мустакато, оцапано с масло лице, сви рамене и поклати глава — явно не я разбираше.

— Ел-Кахира — обясни той. — Ел-Кахира. Кайро.

Изглежда, я мислеше за стопаджийка, която си търси превоз. Тя въздъхна безпомощно и започна пак, но спря. Ел-Кахира. Кайро. Защо пък не, може би така щеше да е още по-добре. Да се махне изобщо от оазиса, колкото може по-далече, и да се върне в Кайро, където може да отиде до посолството или да се обади на Моли Кирнан, на американци, да говори с хора, които знаят английски, хора, които да й помогнат.

— Да — кимна тя и се огледа притеснено. — Кайро. Да, благодаря ви. Кайро.

Набързо заобиколи, качи се, седна до шофьора и тресна вратата.

— Опитват се да ме убият — почна с разтреперан глас, когато цистерната потегли. — Разбирате ли? Дойдоха някакви хора и се опитаха да ме убият.

Както и преди, шофьорът само сви рамене и попита:

— Инглези?

— Моля?

— Инглези? Инглиш?

Фрея кимна.

— Американка. Аз съм американка.

Той се захили.

— Американци добри. Буус Уийлис. Амал Шваснегар. Много добри.

На нея много й се искаше да му обясни, да го накара да разбере — че са се опитали да я убият, че вече са убили сестра й, че тя току-що е успяла да избяга, че е вървяла през пустинята часове наред, че е премръзнала и жадна, уплашена и изтощена. Нямаше смисъл обаче. Кимна му, после вдигна колене, обви ги с ръце, опря глава в прозореца и се взря навън.

— Да, да, много добри — с усмивка повтори шофьорът. — Буус Уийлис. Амал Шваснегар. Много, много добри.

Цистерната набираше скорост на север. Бялата точка от прожектора на вертолета се мярна за кратко над пустинята, но скоро се загуби.

26.

Кайро

Момичето беше младо. На петнайсет-шестнайсет, дрогирано и облечено в ученическа униформа. Седна на леглото с изцъклени очи, объркано и не съвсем сигурно какво се случва с него. Съпроводени от одобрителен шепот, етиопците влязоха в помещението и започнаха да се перчат — правеха смешни номера с пенисите си, като подчертаваха размера и твърдостта им, преди да се заловят за сериозната работа. Разсъблякоха момичето и го подплеснаха тук-там, насила поставяха членовете си в устата му. Бизнесмените се хилеха и пуфкаха пурите си, а момичето се давеше и хлипаше, молеше да го оставят на мира.