Сънят на сукубата

— Съжалявам — казах му аз накрая. Това беше вярно. Колко ужасно! Ясмин обичаше невероятно опасно създание, но факта, че обича едно от най-презрените същества в нашия свят… Ами това отвеждаше нещата на съвсем различно ниво. Един ангел трябваше да докладва за съществуването на Винсент, не да го прикрива.

Винсент отново насочи вниманието си към мен.

— На кого ще кажеш? На Картър? На Джером?

Вгледах се в неговите тъмни, тъмни очи. Очи, изпълнени с толкова много тъга и толкова много любов. Вече не се страхувах от него. Той не беше Роман.

— На никого — казах тихо. — Няма да кажа на никого.

Той се изненада.

— Защо? Знаеш какво съм. Знаеш, че може да загазиш, ако ме прикриеш. Защо няма да кажеш?

Замислих се.

— Защото цялата система е шибана.

После се върнах в стаята на Сет, а когато отново излязох в коридора, Винсент го нямаше. Не беше и в апартамента ми, когато се прибрах по-късно вечерта.

Изписаха Сет на другата сутрин и аз не отидох на работа, за да остана с него.

— Нямам нужда от бавачка, Тетида — каза ми нежно той, въпреки че, кълна се, в гласа му се прокрадна съвсем слабо раздразнение. — Добре съм. Няма да се счупя.

Седяхме в дневната, един до друг на дивана. Той беше взел компютъра си, а аз книга в ръка. Сгънах ръба на страницата, до която бях стигнала, и затворих книгата.

Исках да кажа на Сет, че ще се счупи, че това е нормално за един смъртен. Исках да му кажа хиляди неща, също както в болницата, но отново преглътнах чувствата си.

— Не трябва да се напрягаш — казах. — Искам да съм сигурна, че няма да направиш някоя щуротия.

— Хубаво. Защото обикновено животът ми е низ от физически натоварвания.

Беше прав. Повечето дни прекарваше седнал и в писане. Нямаше голяма вероятност да спука друга артерия така.

— Просто искам да внимаваш — повторих упорито. — Снощи те простреляха, забрави ли? Не е като да паднеш на леда.

— Малко прекали и тогава.

— Толкова ли е лошо, че се грижа за теб?

Той въздъхна и се върна към работата си. Имах чувството, че не само аз съм ядосана. Прекарахме по-голямата част от деня така, малко говорихме. Когато споменеше, че иска нещо (храна, вода и т.н.) аз бързо скачах и му го носех. Накрая дойде време за вечеря и той изглежда вече беше на края на търпението си.

— Приятелите ти нямат ли планове за вечерта? — попита рязко той.

— Да не се опитваш да се отървеш от мен?

— Само питам.

— Ще играят карти.

— Ти няма ли да ходиш?

— Не, ще остана тук, с теб.

— По-добре върви.

— Не искам да те оставям. Може да ти потрябва нещо.

— Тогава ме вземи с теб.

— Какво? — възкликнах. — Но ти трябва…

— … да си почивам, да не се напрягам. Знам, знам. Но виж, вече започнах да се изнервям, а и на теб добре ще ти дойде малко развлечение.

— Сет…

— Джорджина — прекъсна ме той, — няма да правя нищо по-различно. Ще седя и само…

— Компанията ще е по-добра?

— Не това исках да кажа — отвърна той.

Продължихме така още малко и междувременно се зачудих кога отношенията ни стигнаха до това ниво. Досега всичко беше някак лекомислено и романтично. Кога прекрачихме границата и започнахме да се заяждаме и да си опъваме нервите един на друг? Във филмите животозастрашаващите ситуации сближаваха хората.

Накрая отстъпих и отидохме у Питър и Коди. Всички в компанията (тази вечер състояща се от Хю, Питър, Коди и Картър) се изненадаха да ни видят, тъй като със Сет обикновено избягвахме събиранията на безсмъртни. Колкото и да не харесваше големите компании, Сет обичаше да играе карти. Това беше от типа аналитични дейности, които му допадаха и често му се разминаваше, без да говори много.

Точно преди да започнем играта, дойде Нифон. Разменихме си кратки погледи и после не си обръщахме внимание.

Беше неизбежно прострелването на Сет да не стане тема на разговор.

— Хвърлил си се пред пистолета да спасиш нея? — попита Питър, очевидно впечатлен.

— Ами… — каза Сет малко неловко, защото всички очи бяха вперени в него. — Опитах се да избия пистолета.

— Да го обезоръжиш?

— Ами… не. Буквално да го… избия. Не знам как да обезоръжа някого.

— Мислех, че си ходил на курсове по бойни изкуства, за да описваш бойните сцени в книгите си — обясни Питър.

Сет поклати глава.

— Досега не се бях бил. До снощи.

— Това е страхотно — каза Коди. — Да рискуваш живота си в името на любовта!

Втренчих се във вампирите невярващо, докато дрънкаха колко невероятен е подвигът на Сет. Обсипаха го с още въпроси за нападението и гневът, който се опитвах да потисна от снощи, се нагнетяваше и нагнетяваше. Срещу мен Нифон слушаше със самодоволна усмивка. Картър, по типичен за него начин, криеше чувствата си. Исках да знам защо не е с другите ангели, но проблемите със Сет бяха с предимство пред всичко останало.

Едно нещо ме порази. Хю слушаше мълчаливо и изглеждаше ядосан колкото мен. Мислех, че ще заеме страната на вампирите, безгрижно ще настоява Сет да сподели повече подробности и ще го заклейми като безспорен герой. Лицето на импа обаче беше мрачно и каменно, очите му не се отделяха от картите.

— Вероятно е бил друсан — отбеляза Питър. — Не знаеш как ще реагира. Да скочиш така е прекалено дръзко, като се замисли човек.