Сънят на сукубата

Вече не издържах.

— Беше глупаво! — извиках. Всички глави се обърнаха към мен. Не им обърнах внимание и вперих очи в Сет. — Беше глупаво и идиотско и… и… — не можех да измисля повече синоними, така че замълчах. — Не трябваше да го правиш. Той не можеше да ме нарани. Не можеше да ме убие. Трябваше да ме оставиш аз да се оправям.

Знаех, че Сет мрази да е център на внимание, но отвърна на погледа ми с изненадващо каменно изражение.

— Джорджина, в тъмната алея имаше мъж с пистолет. Ти беше пред него. Наистина ли мислиш, че можех да мисля логично? „О, добре. Тя е безсмъртна и дори и да я прострелят, няма за какво да се притеснявам.“

— Да — изръмжах аз. — Точно това трябваше да си помислиш.

— А аз си мислех: „Жената, която обичам, е в опасност. Предпочитам аз да умра, вместо да гледам как тя умира“.

— Но нищо нямаше да ми се случи!

— Първичен човешки импулс е да защитиш любимите си хора. Дори и те да са безсмъртни.

— В това няма никакъв смисъл.

— Защото от много време не си човек — озъби ми се той.

Все едно ме удари. Изстрелях се от стола и отидох в банята. Сълзи от яд изпълниха очите ми, а не исках приятелите ми да видят, че плача. Облегнах чело на огледалото и приложих всички обичайни трикове да се успокоя. Дълбоко дишане. Броене до десет. Нищо не подейства.

Не разбирах. Просто не разбирах. И очевидно, и Сет не разбираше. Защо не можеше да разбере? И да ме бяха простреляли (в главата, в сърцето, където и да е), щеше адски да боли. Болката щеше да е огромна. Но след ден-два щях да съм добре. И да продължа.

Не и Сет обаче. Как не можеше да разбере колко беше сериозно това? Смърт завинаги. Стиснах очи и се опитах да не си представям Сет мъртъв. Студен. Неподвижен. Без искри в кафявите си очи. Ръката му никога нямаше да държи моята. У мен се надигна ридание, но не се предадох.

Продължих да дишам дълбоко и накрая реших, че мога да се върна при другите. Когато излязох от банята обаче и тръгнах покрай ъгъла към кухнята, чух някой да крещи. Хю.

— Било е смело. Благородно. Галантно. Достойно за златна звезда. Но тя е права. Било е глупаво. Било е адски глупаво и ти си дори още по-адски глупав, че не го разбираш.

— Разбирам го — каза Сет. Можех да доловя умората и раздразнението в гласа му. — Можеше да умра. Знам това. Само че тогава не мислех за голямата вселенска картина. Мислех за нея.

— Не — каза Хю. — Не е вярно. По дяволите, писна ми да слушам как всички все те оплакват колко ти е трудно. Само опяват колко е невероятно, че имаш успешна връзка с нея. Но, боже, какво му е трудното? Имаш красива, прелестна приятелка, която не остарява, мамка му. Тя те обича. Знам, че не можете да правите секс и всички се държат сякаш това е краят на света, но я стига! Тя ти е дала зелена светлина да правиш секс, с когото решиш. А и не те виждам да страдаш особено.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сет.

— Искам да кажа, че тя е тази, която страда. Тя знае, че животът ти е като бомба. Остават ти… колко? Петдесет години може би? И то при положение, че не се разболееш или не пострадаш при инцидент. Петдесет години и край. Тя трябва да живее с тази мисъл всеки ден, със съзнанието, че един миг и животът ти ще угасне ето така. — Чух как Хю щракна с пръсти. — Няма да те боли. Няма да си ранен. Ще си мъртъв. Тя ще те гледа как остаряваш, как посивяваш и се сбръчкваш и когато най-накрая умреш, това ще я съсипе.

Настъпи тишина и после чух Сет да казва несигурно:

— Петдесет години са нищо в сравнение с нейната възраст. Ще ме забрави. Както всички не спирате да ми напомняте — тя е безсмъртна.

— А това само значи, че ще те оплаква много, много дълго време. Ако изобщо имаше някакво съжаление у теб към нея, отдавна трябваше да сложиш край на връзката ви. Не трябваше да се обвързваш с нея. Отначало тя не знаеше какво да мисли, сега вече е хлътнала. Тя няма да се откаже от теб. Дори и да започнеш да се държиш като най-големия задник на тази земя, пак няма да се откаже от теб. Не и след романтичните идеали, които си е изградила. Тя обиква лесно и лесно бива наранена.

Най-накрая се насилих да се размърдам в последвалата тишина. Никой не ме погледна, освен Нифон. Очевидно всичко това го забавляваше. Седнах на стола и продължихме играта. Никой обаче не мислеше за картите. Атмосферата беше напрегната, разговорът беше изкуствен и не вървеше. Всички мислеха за едно и също, но на никого не му се говореше. Когато Питър неловко каза, че е уморен, всички останали буквално излетяхме от столовете си.

Обличах палтото си, когато Картър дойде при мен.

— Сет сам решава и това е негово право — каза меко Картър. Когато ангелът ме погледнеше така, кожата ми винаги настръхваше. Човек с такава грозна бейзболна шапка не би трябвало да може да прави такова нещо. Честно, защо шапките му винаги бяха мръсни? — Бесней колкото си искаш, но в крайна сметка смъртните живеят живота си както те решат. Не е наша работа да им се бъркаме.

— Напротив — казах аз. — И вие това правите. Всички го правим. Та това е причината за вечната битка между Рая и Ада — кой да влияе на хората.