Сънят на сукубата

— Аз също. Извади късмет… Ако Винсент не беше там…

Отново мълчание. Не знаех какво цели с този разговор. Мислех, че се притеснява да не кажа на някого за Винсент.

Бях абсолютно сигурна обаче, че няма да ме заплаши да счупи капачките на колената ми или нещо такова, за да си мълча. Всъщност осъзнах, че търси утеха. Беше налудничава и изненадваща идея. Тя все пак беше ангел. Същество на надеждата и спокойствието, същество, у което другите търсеха утеха. И въпреки това тя я търсеше от мен — създанието на Ада.

— Говорех сериозно — казах й аз. — Наистина го мислех. Няма да кажа на никого.

— Вярвам ти — каза тя, изражението й беше ужасно объркано. Ангелите познаваха кога някой казва истината. — Но не разбирам. Защо? Защо няма да кажеш? Може да си навлечеш големи неприятности, ако шефовете ти, ако Джером, разбере, че си знаела и не си казала. — Винсент беше казал същото. Така си и беше. — Твоите хора много се връзват на такива неща.

— А твоите хора не, така ли? Ще ти простят ли, ако разберат?

Тя отклони поглед и закачи един розов стъклен гълъб.

— Виж — казах, — работя за Ада, но не изпитвам удоволствие от страданието на другите. Не и при положение, че харесвам и двама ви. Не искам да ви навличам неприятности. Не смятам, че правите нещо лошо. Опасно — може би, но не и лошо.

— За кое по-точно говориш? За любовта или за факта, че е нефилим?

Свих рамене.

— И за двете.

Тя ми се усмихна.

— Приемаш, че е нефилим много спокойно. Повечето хора в нашите кръгове биха побягнали с писъци.

— Познавах един нефилим. Излизах с него. — Закачих една блестяща лилава топка на дървото. — Беше адски страшен, да. И се беше заел с някакво самоубийствено отмъщение, което намаляваше малко сексапила му. Но, в крайна сметка… не знам. Не беше чак такова чудовище. Не можеше да направи нищо срещу природата си.

Бях доволна, че се отървах от Роман и той вече беше далеч от мен. Беше прекалено голяма заплаха за мен и за онези, които обичах. Все пак обаче у него имаше нещо, което ме привличаше. Точно затова се бяхме впуснали във връзка преди нещата буквално да избухнат. Разбирах отегчението му от игрите на Рая и Ада. Беше ми предложил да замина с него и да ме освободи и все още имаше дни, когато се събуждах и изпитвах копнеж по това.

— Така е — съгласи се Ясмин. — Не могат да вървят срещу природата си. Те не са виновни. Съществуването им обаче постоянно ни напомня за нашите грешки… за нашите слабости. — Тя протегна ръце пред себе си и се загледа в тях, сякаш там щеше да намери отговор. — Никой от нас, висшите безсмъртни, не обича да признава слабостта си. Може би сме високомерни. Най-вече ангелите. Никой не е съвършен, но обичаме да се правим на такива. — Тя въздъхна и пусна ръцете си. — Трябва да си тръгна. Трябваше да го направя отдавна.

Вдигнах глава.

— Но ти го обичаш.

— Понякога да обичаш някого значи да постъпиш правилно. Да направиш каквото трябва, не каквото искаш.

— Може би. Но да го зарежеш е прекалено крайно. Трябва да има начин да… Не знам, да имаш всичко.

Вратата се отвори и влезе Винсент. Не изглеждаше изненадан да ни види заедно — беше усетил аурите ни. Очите му срещнаха погледа на Ясмин и сякаш в стаята блесна светкавица. И двамата светнаха, заблестяха така, както никоя сукуба не би могла.

Изненада се от коледната ми гора, но се включи да помага, очевидно въодушевен колкото Ясмин. Двамата така и не се докоснаха, но забелязах същото нещо както онази сутрин — между тях имаше близост. Не беше нужно да се докосват. Връзката им беше очевидна и се зачудих как никой от другите ангели не ги беше усетил. Може би Ясмин беше права за високомерието на ангелите. Може би приемаха, че са съвършени и бяха прекалено слепи за недостатъците на другите. От друга страна създанията като мен се възползваха от слабостите и знаеха какво да гледат.

Украсихме дървото на Питър, извадихме коледните ми играчки от миналата година (онези, които не изгоряха в пожара) и ги закачихме на елхата от книжарницата. Когато гористият ми рай беше готов, Ясмин и Винсент си взеха довиждане с мен и си тръгнаха. Все още не знаех каква беше божествената им мисия в Сиатъл, но предположих, че е от вселенско значение. Почувствах се малко странно, че отделиха време за украсата на дома ми.

Докато разчиствах кутиите не можех да спра да мисля за думите на Ясмин, че „трябва“ и „искам“ са различни неща. Донякъде това важеше и за Сет и мен. Искахме да правим секс. Трябваше да се въздържаме.

Отново си спомних Андрю — дразнещо добрия свещеник, който ми причини толкова главоболия. Не се бях сещала за него от миналата седмица, но докато шетах наоколо, пред очите ми заиграха образи.

Въпреки всичките ми усилия, той остана бастион на чистотата и силата на волята. Беше ужасно дразнещо, но така играта беше по-забавна. И въпреки че тогава не го осъзнавах напълно, ми беше приятно да съм с него. Той беше добра компания и за мен означаваше много повече от сексуален обект. Беше очевидно, че не съм му безразлична.