Сънят на сукубата

Съвсем нормално беше, че един хубав, слънчев ден отношенията ни се влошиха. Помня всичко ясно. Бях отишла до църквата, в която служеше, и го намерих в зеленчуковата градина. Гледах да не се изцапам, пазех жълтата копринена рокля, която епископът току-що ми беше подарил. Андрю не обръщаше такова внимание, работеше на колене, решително копаеше и садеше малката реколта на църквата.

— Няма ли кой да върши това вместо теб?

Той примижа нагоре срещу слънцето и ми се усмихна.

— Нищо не може да се сравни с усещането сам да направиш всичко.

— Щом казваш.

Той се върна към работата си, а аз продължих да седя мълчаливо, да го наблюдавам и да се наслаждавам на ленивия златен следобед. До нас долиташе шумът от ежедневната градска суматоха. Харесвах този град — беше приятна почивка от големите, оживени градове, в които бях прекарала повечето си дни на сукуба. Знаех обаче, че скоро щях да се преместя на малко по-интересно място.

Обърнах се към Андрю.

— Томас Брюър се върна от Кадуел. Казва, че всички били болни.

Андрю кимна.

— Хората навсякъде се разболяват. В повечето западни градове има епидемии.

— Притесняваш ли се?

Той сви рамене.

— Каквото, такова. Никой не може да промени волята Божия.

Направих гримаса. Бях чувала за тази болест. Векове по-късно хората щяха да я нарекат Черната смърт. Бързо се разпространяваше. Кожата почерняваше. Появяваха се буци. Въпреки че не можеше да ме нарани, не исках да идва тук.

— Според мен не е възможно Бог да е милостив, както твърдиш в литургиите, и да подлага хората на такова нещо.

— Това е изпитание, Сесили. Бог постоянно ни подлага на изпитания. Така ни прави по-силни.

— Или ни убива.

Той не отговори.

— Какво ще направиш, ако болестта дойде насам? — настоях аз. — Джефри каза, че той ще замине. Ти ще тръгнеш ли с него?

Тъмните му вежди се извиха от изненада, сякаш го бях попитала дали слънцето ще изгрее утре.

— Не, разбира се. Като епископ, сигурен съм, че Джефри ще… направи каквото трябва, за да продължи да изпълнява задълженията си. Аз обаче… аз служа на хората. Ще продължа да служа на хората. Ако се разболеят, ще се грижа за тях.

Сарказмът ми премина в шок и аз скочих на крака и тръгнах към него.

— Не можеш да го направиш! Нищо ли не си чул? Няма оцелели. Можем само да избягаме и да чакаме да отмине.

Това беше истина. Да, беше жестоко, но както казах и на Лиам на срещата ни след търга, именно така светът се беше борил с епидемиите през по-голямата част от човешката история. Разбира се, имаше и хора, които се грижеха и помагаха на болните, но когато епидемията се разрастваше и нямаше лек, бягството и страхът взимаха връх. Повечето хора от тази епоха решаваха проблема като се опитваха да се отдалечат колкото могат повече от болестта.

Андрю също се изправи; изражението му беше ужасяващо осведомено и сериозно, когато ме погледна.

— Ще направя каквото трябва. Мястото ми е тук.

Нямах намерение да го съблазнявам, но се протегнах и хванах ръцете му. Той потръпна, но не се освободи.

— Това е глупаво — казах му сериозно. — Не можеш да спреш болестта. Ще умреш, а аз… аз няма да го понеса.

— Тогава замини. Върви с Джефри. Или върви… в манастира. Той е изолиран. Там ще си в безопасност.

Намръщих се.

— Стига вече.

— Искам само най-доброто за теб, това е. — Протегна едната си ръка и хвана брадичката ми. — И аз не искам да гледам как страдаш.

Тогава осъзнах колко близо бяхме един до друг. Топлината, която телата ни излъчваха, можеше да си съперничи с греещото над нас слънце. Андрю също го осъзна и се опита да се отдръпне. Задържах ръката му, гняв се надигна в гърдите ми.

— И така ли ще приключи всичко? Цял живот живееш в бедност и целомъдрие, за да умреш сред купища вонящи трупове с разлагаща се кожа?

— Ако това иска Бог…

— Стига! — казах аз и се наведох напред. — Стига вече. Не разбираш ли? На Бог не му пука. Той дори не забелязва.

— Сесили…

Не му позволих да довърши. Вместо това притиснах устни към неговите и долепих тялото си. Не знам дали някога беше целувал друга, но бързо се учеше. Не се отдръпна. Дори мога да се закълна, че усетих жаждата му, докато устните му изследваха моите и охотно позволи на езика ми да гали и танцува с неговия език.

И (о, боже, помогни ми), той беше толкова добър и благороден, че само от тази целувка у мен се изля цял извор енергия. Тя потече през мен като мед, прекрасна и сладка.

За моя изненада аз сложих край на целувката, въпреки че останах притисната към неговото тяло и все още го прегръщах.

— Не разбираш ли колко е глупаво? — прошепнах; устните ни бяха толкова близо, че вдишвахме дъха на другия. — Ще умреш, без да си поживял? Без да си опитал всичко на този свят? Наистина ли ще тичаш към смъртта?

Очите му се опитаха да ме преценят, ръцете му бяха на кръста ми.

— Нямам нужда от плътски удоволствия, за да осмисля живота си.

— Лъжеш — казах му. — Имаш.