Сънят на сукубата

— Стрелбата ме накара да се замисля какво представлява животът, това е. — Прозвуча като Мади. Как може един толкова глупав жест от негова страна да вдъхнови толкова много хора? У мен ли беше проблемът? Вече не усещах ли хората? — Искам да кажа, не мога дори да ти се отплатя за масажа. Ти правиш всичко постоянно за мен… но какво получаваш? Сигурно и ти си сексуално неудовлетворена. Нещата, които правиш по принцип… те нямат значение. Понякога си мисля, че Хю е прав. Ти страдаш повече от мен.

— Не е вярно. Сексът ме тормози, но мога да се справя.

— Дано е така — каза Сет. — Докато бях в болницата, в един шантав момент се замислих, че пиша екшън сцени, а всъщност никога не съм участвал в нещо такова. О’Нийл има една дузина романтични връзки, а аз? Аз нямам нито една.

— Гадно е — съгласих се. — Но предвид рисковете… Е, знаем какъв е редът.

— Ами после?

— Ммм?

Сет леко се дръпна, за да ме погледне в очите.

— Притесняваш ли се, че ще умра. Това тормози ли те?

— Понякога.

— Ще ти причиня ли болка в крайна сметка?

— Не — казах безгрижно. — Не, разбира се.

Той ме придърпа пак към гърдите си.

— Обичам те, Джорджина. Ти ми носиш повече радост, отколкото съм очаквал да намеря в живота си. Искам да бъда с теб… — той прокара ръце през косата ми и заплете пръстите си в нея. — Но не и ако това носи повече проблеми, отколкото радост. Не искам да те нараня. Не искам до края на живота ми да се притесняваш за тялото и душата ми. Не искам да плачеш, когато умра.

Буца заседна в гърлото ми и си помислих, че ще се разплача още там, още тогава. Имаше нещо в гласа му, странна и зловеща нотка, която ме уплаши, макар да не можех да обясня защо. Забих пръсти в кожата му и се притиснах силно към него.

— Никога вече — прошепнах. — Не искам да говорим за това никога вече. Това няма значение.

Сет ме прегърна още по-силно, без да отговори. После си легнахме, но почти не говорихме. Той се сгуши до мен и постави глава на гърдите ми. Прокарах пръсти през косата му, вдъхвайки аромата и присъствието му. Когато заспа, се замислих за думите му за значението на живота. Замислих се за желанията и нуждите й.

В момента се нуждаех от енергия. Тоуни ме беше изцедила, а нямаше да позволя да се озова в тялото, с което се бях родила. Все още галех косата на Сет и се замислих колко лесно би било просто да се протегна и да го целуна. Наистина да го целуна. И пак, и пак…

Желания и нужди.

Със съжаление се измъкнах от леглото. Сет спеше дълбоко и просто се обърна на другата страна, без изобщо да се събуди. Изпълнена с копнеж, излязох от апартамента му и използвах енергията си докрай, за да променя външния си вид. Не беше трудно да намеря жертва (което още повече потвърди абсурдността на ситуацията с Тоуни) и след по-малко от два часа бях в леглото при Сет презаредена. Този път не чух онзи отвратителен глас, за което бях благодарна. Заспах тъжна, но задоволена.

И засънувах.

Глава 18

Другото ми Аз изтича от кухнята към мястото, откъдето се чуваше плача. Обри и мистериозната котка рязко вдигнаха глави, изненадани от внезапното ми движение. В другата част на дневната момиченцето седеше на пода до малка масичка с остри ръбове и притискаше ръчичка към челото. Сълзи се стичаха по бузите й, тя ридаеше.

За миг другото ми Аз падна на колене и обгърна момиченцето в силна прегръдка. Можех да усетя чувствата на другата Джорджина и едва не заплаках и аз при допира на мекото, топло тяло в ръцете ми. Другото ми Аз залюля момичето, шепнейки успокояващи, безсмислени думи, и потърка устни в копринената й коса. Накрая момичето спря да хлипа и облегна глава на гърдите на другото ми Аз, доволна, че я обичат и люшкат.

Отворих очи и се взрях в чистия бял таван на Сет. Той лежеше до мен, свит до тялото ми и все още миришеше на масажно олио. Въпреки че бях будна, образите от съня бяха много силни и реални. Знаех точно

каква беше косата на дъщеря ми, как миришеше, как биеше сърцето й. Моето собствено сърце така скърбеше за нея, че липсата на енергия почти не ми направи впечатление.

Това се превръщаше в сериозен проблем.

Седнах и леко избутах Сет настрани. Докато се опитвах да реша какво да правя с последния си сън, една странна мисъл изплува в съзнанието ми.

Ерик. Не можех да спра да мисля за Ерик. Не беше нещо конкретно. Нямаше точно определен проблем. За каквото и да се опитвах да мисля (за работата, за загубата на енергия, за Сет) лицето на Ерик изникваше в главата ми. Не знаех защо, но това ме притесняваше.

Ръцете на Сет се протегнаха към мен, когато се измъкнах от леглото. Умело успях да им избягам. Извадих мобилния си от чантата и тръгнах към дневната. Никой не вдигна, когато набрах „Аркана“. Беше почти десет. Обикновено по това време вече беше отворил. Обадих се на информация и потърсих домашния номер на Ерик, но не беше вписан.

У мен започна да се надига паника. Отчаяно набрах магазина на Данте.

— Данте, нещо е станало с Ерик, но нямам номера на домашния му телефон и…

— Леле, сукубо. Дай по-спокойно. Започни от началото.