Сънят на сукубата

Върнах лентата назад и обясних, че отново съм сънувала и съм се събудила с мисълта за Ерик.

— Може да не е нищо, но след онова удавяне… Не знам. Имаш ли номера на домашния му телефон?

— Да — каза Данте след няколко секунди. — Имам го. Аз… ще проверя и ще ти се обадя.

— Благодаря, Данте. Наистина.

Затворих и тогава сънливия Сет излезе от спалнята.

— Кой е Данте? Да нямаш безплатни минути към Пъкъла?

— Те не обичат да плащат — промърморих, все още притеснена. Лицето на Сет стана сериозно.

— Какво има?

Поколебах се, не защото ме беше страх да му кажа за Данте, а защото не бях сигурна, че искам да го въвличам в това.

— Става въпрос за интрига с безсмъртни — предупредих го аз. — И за висшите работи на вселената.

— Тези неща осмислят живота ми — каза иронично той и се настани в едно кресло. — Разкажи ми.

И му разказах. Той знаеше за първата ми загуба на енергия, но не и за останалото. Не му казах какво сънувам, а само че сънищата изсмукват енергията ми. Споделих и за пророчествата — как се бях събудила една сутрин мокра и как днес не можех да спра да мисля за Ерик. Когато приключих, се втренчих ядосано в мобилния си телефон.

— По дяволите. Защо не се обажда?

— Защо винаги ми казваш всичко в последния момент? — попита Сет. — Това те тормози от доста време. Мислех, че не се е случвало повече.

— Не исках да те притеснявам. И знам как приемаш проблемите с безсмъртните.

— Нещата, които те засягат, които може би те нараняват, не ме притесняват. Тоест… притесняват ме, но не това е въпросът. Тук става въпрос за…

Телефонът звънна.

— Данте? — попитах нетърпеливо. Дори не си направих труда да погледна номера.

Но беше той. Гласът му прозвуча зловещо.

— Трябва да дойдеш. При Ерик.

— В магазина?

— Не, в дома му. Близо е до мястото, където аз живея.

— Какво става?

— Просто ела.

Данте веднага ми продиктува адреса и ме упъти. С една бърза трансформация бях облечена и готова да избягам през вратата на мига. Сет ми каза да почакам и за по-малко от минута (по-бавно от мен, но все пак достатъчно бързо) и той беше готов.

Не се бях замисляла, че Ерик си има свой дом. За мен той просто съществуваше в магазина. Адресът беше на около километър и половина от дома на Данте, в стар, но добре поддържан квартал. Къщата на Ерик беше от типа малки дървени къщурки, обичайни за предградията на Сиатъл; предната градина беше пълна с розови храсти, спящи през зимата. Докато изкачвахме стъпалата, си представих как Ерик се грижи за цветята през лятото.

Данте отвори вратата, преди да успея да почукам. Зачудих се дали ме беше усетил или ни беше видял през прозореца. Не реагира на присъствието на Сет и ни поведе към една от спалните в къщата.

Интериорът не беше променян от доста време. Всъщност повечето мебели бяха в стилове от средата на двайсети век. Кариран диван с груба дамаска. Износен златен велурен фотьойл от седемдесетте. Телевизор, който по всяка вероятност не беше цветен.

Нищо от това обаче не предизвика някаква реакция у мен. Порази ме снимката в рамка на лавицата. На нея се виждаше един много по-млад Ерик (може би на около четирийсет), с по-малко бръчки по тъмната му кожа и без сиво в черната му коса. Той беше прегърнал трийсетгодишна брюнетка с големи сиви очи и усмивка, голяма колкото неговата. Данте ме бутна с лакът, когато спрях, на лицето му имаше странно изражение.

— Хайде.

Ерик лежеше в леглото. За мое облекчение беше жив. До този момент не бях осъзнала колко бях притеснена. Подсъзнанието ми се страхуваше от най-лошото, но бях отказала да пусна страха на повърхността.

Жив или не обаче, той не изглеждаше никак добре. Потеше се и трепереше, очите му бяха ококорени, лицето му беше бледо. Дишаше плитко. Когато ме видя, потръпна, и за части от секундата видях ужас в очите му. После страхът избледня и успя да се усмихне леко.

— Госпожице Кинкейд, простете ми, че не мога да ви посрещна подобаващо.

— Исусе — изстенах и седнах на ръба на леглото. — Какво се е случило? Добре ли си?

— Ще бъда.

Изгледах го изпитателно и се опитах да свържа нещата, които знаех.

— Някой те е нападнал?

Погледът му се отклони към Данте. Данте сви рамене.

— Може и така да се каже — каза Ерик най-накрая. — Но не по начина, по който си мислите.

Данте се облегна на стената, изглеждаше не толкова мрачен, колкото по-рано.

— Не й губи времето с гатанки, старче. Изплюй камъчето.

Ерик присви очи, малко пламъче проблесна в дълбините им. После той се обърна към мен:

— Бях нападнат… психически, не физически. Една жена дойде при мен тази вечер… привидение, не беше човек… беше обвита в енергия. Красива, завладяваща енергия, която струи и от вас понякога. — Приятен начин да опишеш сиянието след секс.

— Имаше ли крила на прилеп и огнени очи? — попитах, спомняйки си закачката на Данте относно митологическото описание на сукубите.

— Страхувам се, че не беше сукуба. Щеше да бъде много по-лесно. Не, това… според мен… беше Никта.